Евгени Силянов : Македонският въпрос беше ипотека, която лежеше на българската външна политика

Евгени Силянов (шарж на Ал. Добринов)

          
Евгени Силянов  (1907-1997г.) е български дипломат, участвал в сключването на Крайовската спогодба за връщането на Южна Добруджа и в Парижкия мирен договор от 1947г. Дипломат в Швейцария и Франция. През 1947 взема решение да остане в Париж. Журналист в Радио „Свободна Европа”  и сп. "Пари Мач". 

Член на френския ПЕН-Клуб. Кавалер на френския орден на Почетния легион   и  на българския орден „Мадарски конник”.

 

През 1993 г. с Евгени Силянов разговаря Лъчезар Тошев

 След интервюто са намерили място и някои от трудовете на бележития българин, допълващи представата за възгледите му . 

 

Е.Силянов пред портрета на баща си Христо Силянов в дома си в Париж.

 Сн. Л.Тошев

Евгени Силянов : Македонският въпрос беше ипотека, която лежеше на българската външна политика

С Евгени Силянов разговаря Лъчезар Тошев, 1993г.

- Г-н Силянов, вие сте един от младите български дипломати по времето, когато България беше окупирана от съветската армия. Как  Ви завари превратът?

- На 9 септември 1944 бях на служба като първи легационен секретар в нашето посолство в Берн. Шеф беше Кьосеиванов, който рядко пращаше доклади до правителството. Въобще – спокойна легация. Бяхме двамата със Стефан Бочев. Ние знаехме, че идат събития, които ще направят връщането ми невъзможно. Тогава се страхувах от германско вземане на контрола над България, защото това се случи с Унгария, която се опита да излезе от Оста и беше окупирана от Райха. 

В дипломатическите среди се чуваше, че ние правим усилия за завой и да излезем от съюза с Германия. 

Върнах се в София, за да си взема някои спомени от къщи, разчитайки, че не цял живот, но поне няколко години няма да живея в България. 

В деня, когато Съветите ни обявиха война, ние бяхме със съветника на легацията Мильо Милев да купуваме обувки за армията. Обадих се по телефона в посолството да разбера какво става и ми казаха, че Съветите са ни обявили война. 

Защо? – извиках аз. 
Никаква причина нямаше. 

Ако обявяваха война поради съюзнически съображения, трябваше да го направят много по-рано, когато обявихме война на Англия и Америка. 

После си казах: обявяват война, за да могат да участват във всичко, което става на Балканите. Трябва да бъдат във война, ако искат да имат претенции.

Както ми каза един френски аташе: „Те ще ви окупират първи, за да бъдат там преди съюзниците.”

 Така и стана. Всички предполагахме, че ще бъдем победени. Че ще има един безкрайно тежък договор, но никой, дори Кьосеиванов, който беше известен със своята предвидливост, не мислеше, че нещата ще се изпуснат дотам, че всичко ще отиде в ръцете на Русия. 

- Твърди се, че точно по времето, когато вие сте в посолството ни в Швейцария, се правят първите сондажи за излизане на България от войната.

- Ще ви кажа точно. Някъде през 1942, когато не беше още ясен изходът на войната, американците пратиха в Швейцария един човек – Алън Дълес, който по-късно стана шеф на ЦРУ. Отначало той даже се водеше към екипа на посолството на Щатите. Инициативата беше на Дълес. Кьосеиванов прояви интерес, но не отиде лично да преговаря, а изпрати Мильо Милев. Сигурно нещо е останало в архива на Милев, който дъщеря му (Барбара Балкански – б.м.Л.Т. ) предаде на САЩ – на центъра, където се пазят архивите от Втората световна война. 

- Смятате ли, че ако цар Борис не беше починал (или не беше отровен), България щеше да се спаси от болшевизма?

- Според мен положението щеше да бъде същото с една разлика – нямаше да има толкова жертви. Съюзниците бяха поставили условие, че няма да има никакви сепаративни споразумения, а Германия и съюзниците ѝ трябва да бъдат разгромени напълно. 

Полша, която беше най-вярна на съюзниците, заради която се обяви войната и пр., остана в ръцете на Русия. Както и знаете, не са само ялтенските споразумения, които разделиха света на зони на влияние. Това датира още отпреди Техеран – Москва. 

- Смятате, че България е била обречена от Великите сили?

- Абсолютно! Още на Виенския конгрес през 1815 е решено изрично, че Великите сили (тогава тримата императори) контролират и се разпореждат с малките държави. Това е поставено като общ принцип, който може да се проследи чак до днес. Така ще стане и с Македония. Великите сили ще решат какво да става с тази страна. 

- Но на Цариградската конференция Великите сили поставят Македония в т. нар. Западна България, а след това на Берлинския конгрес се отмятат от позицията си. 

- Това е въпросът за Ориента. Великите сили подкрепят Турция не защото са поддръжници на исляма, а защото се поставя въпросът за Проливите. Тогава никой не си е задавал въпроса какво е това население и чии са тези земи, а се видя, че Русия си създава един вид сателит, чрез който излиза на Проливите, а е неизвестно какви ще са следващите ѝ стъпки. Така е и до днес. 

- Оттам възниква македонският въпрос и започват борбите в Македония!

- Ще цитирам Франсис дьо Пресансе. Когато става истинската национална катастрофа след Балканската война, той казва:

 „България има само грешката за една привидна първа агресия спрямо съюзниците.”

 Напълно установено е, че преговорите между Гърция и Сърбия се водят много преди 16 юни (1913г.-б.м.Л.Т.). 

Баща ми по този повод казва: „Цялата тази трагедия води началото си от берлинската неправда.” 

Тогава по това нямаше съмнение в никого. 

От Санстефанска България Великите сили отидоха в другата крайност – да няма изобщо България, тъй като Княжеството беше васално на султана, нямаше право на посланици, а само на дипломатически агенти и пр. 

У българите остава чувството, че тази неправда трябва да се поправи и това става първият въпрос на нашата политика.

 Македонският въпрос беше ипотека, която лежеше на българската външна политика. 

Ние бяхме изоставили всичко освен т. нар. национални идеали и това беше нещо, по което не можеше да се дискутира. 
България участва във всички войни заради Македония. 

Никаква роля нямаше германофилството, за да се ангажираме с Германия. 
До Първата световна война икономически бяхме ангажирани повече с Франция и Белгия. 
Много късно германците дадоха по-голям заем. 
Интелигенцията следваше във Франция, Англия – само техниците ходеха повече в Германия. 
Всичко беше в това – кой може да ни върне Македония.

 Пълна глупост е да се говори за фашисти и нацисти. 

В България имаше един гламав, който беше образувал някаква групичка пред един дюкян и сложил знаме. За него се говореше, че е българският Хитлер, но сега не мога дори да си спомня името му. (става въпрос за Христо Кунчев - б.м. Л.Т.)

Отидохме с Германия, защото тя имаше ревизионистични искания и ние се надявахме, че ще ни се върнат Македония и Беломорска Тракия. Ратниците, легионерите, отецпаисиевците дойдоха много по-късно и те също нямаха идеология. Те говореха пак за националните идеали.

- Как според вас се е гледало на тези стремежи в Македония?

- Според Рене Пино в книгата му „Източният въпрос” Македония очаквала подобрение на участта си само от България. 

Тогава във всички данни – за жертви и пр., се споменават различните народности. Най-много са българите. Македонци няма! 

Не само ние мислехме, че това е българска земя и народ. 

Всички в Европа ги смятаха за българи. 

               Баща ми би се учудил много, ако някой му кажеше, че той не е българин. 

Той казваше винаги, че е македонец, което означаваше, че е българин от Македония, така както имаше българи от Тракия, от Мизия и пр. 
Симеон Радев например – може ли някой да каже, че не е българин. Какъв по-голям българин от него!

От ляво : Христо Иванов Силянов със съпругата си София Малиновска през 1904г.   От дясно : Пейо Яворов; М. Герджиков; А. Страшимиров, Ст. Страшимирова, Добринович

 

 

 

- Откъде според вас днес идва това желание на македонците за обособяване в отделна нация?

 

- Това, което знам от Балканската война, която си спомням, и от Първата световна война, (която вече следях по карта) насам, и което съм прочел, мога да кажа, че днес положението е вече много променено. Тогава в т. нар. Южна Сърбия имаше такъв национален терор, сравним само с терора в някои азиатски държави. 

Ако човек кажеше, че е македонец – не става дума да каже, че е българин, - биваше пребит от бой. Всичко зависеше от Белград. За да използва Македония за баланс срещу Сърбия, за да се увеличи ролята на Хърватско, Тито даде автономия на Македония. Ходил съм в Македония по комунистическо време. Казваха:

 
 „Ние не сме вече южни сърби, имаме парламент, правителство, ние сме автономна държава.” 

Едновременно се развиваше пропаганда срещу окупацията на българските войски. Те не са избивали патриоти, както се твърди, но като заместници на германската армия там – бунтовниците против войската са разстрелвани. Това става във всяка държава. 

               Сега повече от две поколения не знаят истината и вярват на пропагандата. Когато бях в Охрид, в двата местни вестника видях антибългарски статии – и то поредици – едната №16, другата №18. 

Това все пак е оставило следи. Когато в България беше най-твърдият режим, в Югославия имаше омекотяване. Те вече можеха да пътуват. Завиждаха на България, че е много по-добре стопански. От около 40 год. се чувстват самостоятелни.

               Сега в България отговорни хора казват: „Ако стане нещо в Македония, ще дойдат няколкостотин хиляди бежанци – какво ще ги правим.” 

Ами след Балканската, след Първата война стопанското положение беше по-лошо, отколкото е сега. Но веднага посрещнахме бежанците. Това беше очевидно правилно и Обществото на народите даде два заема на България – стабилизационния и бежанския заем.

 

- Мислите ли, че отношението ще се промени сега, когато България се отваря към Македония?

- По-добре е, разбира се, да сме в добри отношения, но мисля, че това няма голямо значение за бъдещето на тази част от Балканите. 

Ако се намеси Албания, въпросът за Косово и пр., такива палиативи напомнят опити да се гаси горски пожар с чаши вода. 

За мен е абсолютно сигурно, че Сърбия и Гърция са решили да попречат на Македония да стане истински автономна държава, да си запазят зони на влияние, с оглед, че един ден ще могат отново да окупират тази държава и да я разделят на две. 

Милошевич предлага името на Македония да бъде Южна Сърбия. Уверен съм сто на сто, че има писмени споразумения между Гърция и Сърбия. Въпросът за името и знамето не е толкова важен. Сърбите искат отново да бъдат господстващата сила на Балканите. 

- Цялата трагична история на борбите в Македония е описана най-добре от вашия баща Христо Силянов. Бихте ли казали няколко думи за неговата съдба.

- Баща ми беше депутат в два парламента последователно през време на Сговора, след това беше редактор на „Демократически сговор”, пишеше статии. Беше пламенно отдаден на македонската история. 

Създаде с други журналисти пенсионен фонд и се пенсионира преждевременно, за да работи – в архивата, и преписваше – тъй като тогава нямаше фотокопия – преписваше на ръка. 

Успя да напише бързо първия том на своите съчинения. Почти беше готов вторият том, който излезе посмъртно, събра някои материали за третия том. 

„Спомените от Странджа”, „От Витоша до Грамос” и „Писма и изповеди на един четник” са писани веднага и излизат около 1910. 

Тогава нямаше ксерокси и аз преписах целия труд на ръка от списанието, където беше публикувано – в Народната библиотека, за да може да се издаде като отделна книга. 

- Той е един от хората, които при Долни Дъбник са били пребити от земеделците. Защо смятате, че имаше такова негативно отношение между БЗНС и ВМРО?

- То е много очевидно защо! Както знаете, когато дойде Стамболийски, той реши да подобри отношенията със Сърбия. Това не е неправилно.

 И тези, които дойдоха след него, продължиха тази политика. Но той го направи много брутално, тъй като беше много буйна натура. Има текст в книгата на Кацаров – цитира се Стамболийски да казва на някакво събрание: „Не щеме Македония! Халал да ви е!” 

Казва го на сърбите. Можете да си представите, че за македонците това е едно недопустимо предизвикателство. Вие знаете, това бяха хора, които се кълняха над камата и револвера. 

Те възприеха Стамболийски като истински враг. Но това, което стана със Стамболийски, е недопустимо. 
Не трябваше да го убият. 

Но да се смята, че като става жертва, той е бил автентичен демократ – това не е вярно. 

Тогава бях още ученик. Но помня, че Стамболийски насочи срещу себе си цели политически категории. Той заяви например, че адвокатите не са нужни и така последователно атакуваше интелигенцията като съсловие. БЗНС не беше партия, а съсловно движение. 

Много добре! 4/5 от населението беше земеделско и 4/5 от бюджета се попълваше от селското стопанство. 

Но нямаше защо да се създава съсловна държава. Ако някой отвори някогашното „Земеделско знаме”, ще открие много куриози. Например за обличането на учениците в униформи, копирани от селските носии. Трудовата повинност, Стамболийски казваше, че е събудила интерес в цяла Европа.
 Но никъде, освен в Германия, при Хитлер, не направиха трудова повинност. Режимът на Стамболийски не може да се нарече народна демокрация, основната му черта е съсловността. 

- Земеделците са против цар Борис, защото смятат, че е виновен за свалянето им от власт. 

- Стамболийски казваше на царя: „Ти ще царуваш, но няма да управляваш. Ще си стоиш и ако искаш да си отидеш ще те накараме да останеш.” 

Цар Борис тогава беше момче на 24-25 години и нямаше нито кураж, нито формат да прави преврат. 

Преврата направиха хората на Александър Цанков, тия зараждащи се републиканци, тези, които после образуваха „Звено” – военни и бивши офицери. 
Тогава те смятаха, че царят е твърде млад и трябва твърда ръка, за да се справи с положението. Този преврат унизи много царя. На него му налагат да подпише указите, него го няма до сутринта и пр. И ще забележите, че после цар Борис никога повече, дори под германски натиск, не пусна Цанков на власт.

- Излиза, че всички авторитарни фигури в България са били против цар Борис?

- Цанковистите и до днес смятат, че царят не е бил достатъчно твърд, за да води България към успех – като че ли от България зависеше това, което стана. 

Впрочем на Цанков му разтуриха движението, но той фигурира в списъка на тези, които подписаха евреите да не бъдат изселвани. 

По този най-важен за Хитлер въпрос т. нар. фашист Цанков е на обратна позиция. При преврата 1934г., направен от същите господа, ако царят не беше подписал, те имаха проект за неговата абдикация. Тогава вече има истинско републиканско движение. 

- През тези дни, когато разговаряме, беше препогребано сърцето на цар Борис, чийто гроб беше поруган от болшевиките, а вчера имаше знаменателно събитие – пристигна в страната си царица Йоанна.

 

- Не съм човек, който се трогва. Първия път, когато дойдох 1990, отидох да видя къщата на баща ми без всякакво вълнение, като че ли вчера съм я напуснал. 

Мога да ви кажа, че това, което стана при посрещането на царицата при хотел „Витоша”, предизвика у мен вълнение, каквото не си спомням някога да съм преживявал. 

В хотела дори гълтах лекарства да се успокоя. Когато царицата пристигна, отвън се чу едно страшно „Ура!” от множеството. 

               Хората скандираха: „Симеон!”, „Симеон!”, „Симеон!”,  през цялото време. Извънредно впечатляващо и много затрогващо. 

Хорът запя: „Шуми Марица”, народът също запя. Имаше едно колебание в хора и аз мислех, че искат да намерят начин да преминат към химна на царя, но те запяха:
 „Край Босфора шум се вдига, лъскат саби, щитове, ето Симеон пристига, воеводите зове”.

 Това се запя и от хората и дори някой от официалните лица зад гърба ми също пееше. Това трябва много да е трогнало царицата! 
Едва ли е мислила, че ще доживее да види това!

- Освен вас там беше и Иван Станчов, който е правнук на граф Александър де Грено – първия хофмаршал на Фердинанд, а дядо му Димитър Станчов е бил посланик в Лондон, където сега е внукът.

- Той беше даже повече. Беше началник на канцеларията на цар Фердинанд. 
Бях приятел с бащата на Иван Станчов – Иван Станчов старши. 

Беше дипломатът, който знаеше най-много чужди езици като собствени. Говореше френски като парижанин. Това беше бащата на нашия Джони. Щеше непременно да стане посланик, но ето че синът му стана посланик.

- Вие сте били на българска служба в посолството в Париж?

- Да, там почнах и там свърших. Задържаха ме до подписването на мирния договор, след което получих телеграма да се върна в България и да посоча на кой граничен пункт ще пристигна. 

И тогава останах във Франция, но не се смятам за изгнаник, тъй като, ако бях останал в България щях да съм в изгнание. На живота в Париж се дължи, че съм още жив. 

Учредител съм и съпредседател на първото Френско-българско дружество в Париж. Това беше време, когато опитвахме да извадим България от изолация. 

- Смятате ли, че Западът разбира какво става сега в България?

 

- Много малко! 
Никой път не е разбирал! 

Но има цифри, бюджет и пр., по което може да се съди!

- Какво бихте искали да кажете на българите?

 

- Пълен съм с надежди – България ще се извади от това положение. Трябва много малко. Това не е Русия, която никой – и Господ да слезе, не може да извади тази огромна империя. 

С тази инициативност, дори тези измислени бизнесмени мафиоти, които са сега, показват, че има една инициативност, че се хвърлят да работят, така че не може да не се оправим стопански.

 Това, което няма да се оправи бързо и ще трябва да минат поколения, това е комунистическият, материалистически мироглед. Това че само парите са важни и пр. – вътрешната политика, борби, нестабилност и разногласия, нямат значение за това, за което говорим.

               И накрая трябва да ви кажа, че в последните две години във Франция има повече статии за България и по-положителни, отколкото за изминалите десет години. 
България е в по-добро положение, отколкото може да се очаква!

Интервюто е публикувано във в. „Демокрация” на  15 септември 1993 г. Брой 215 (1101)

                                       Л.Тошев и Е. Силянов в Париж

Съюзническият десант в Нормандия

Разгромът на Хитлеристка Германия

Евгений Силянов

От средата на 1994г. нататък зачестяват 50-годишнините от крайния период на Втората световна война и това е обяснимо – разгромът на Хитлеризма приближава с бързи крачки и ако вземем за негово начало 31 януари 1933г., когато старият фелдмаршал Хинденбург, президент на Ваймаровата република назначава Адолф Хитлер за германски канцлер, хилядолетният Райх просъществува едва 12 кратки години. В действителност решаващата година най-големият конфликт на столетието според всички политически наблюдатели и общественото мнение в „страните, разполагащи с обективна информация”, е 1934г, годината на „началото на края”. 

Но германците живеят още с еуфоричните представи на първите две военни години, през които просъществуваха на триумфалния марш на Вермахта през континента. Когато Хитлер нападна Русия през 1941г година, картата на Европа представлява поразителната картина на всемогъществото на Райха.

 Почти цялата територия на Стария континент е завзета от германски войски, малкото държави, които все още не са окупирани, се присъединяват към Тристранния пакт ( оста Берлин-Рим-Токио) по необходимост или с надеждата да задоволят националните си ревандикации. Испания на Франко и Португалия са пронацистки, освен Швейцария на крайния север и юг има още две неутрални държави – Швеция и Турция, но те не си правят никакви илюзии относно възможността да се противопоставят даже плахо на германските стремежи. 

На Балканите Гърция и Югославия са окупирани, Албания е присъединена към Италия. Италия и Румъния, както и Унгария, са подписали Тристранния пакт. Може да се каже, че Европа е покорена от Германия. 

Това кратко резюме положително е необходимо, тъй като в продължение на десетилетия за Съветския съюз и неговите сателити съществуваше само един победител на хитлеристка Германия – съветската армия, и само едно решаващо сражение – двубоят за Сталинград. 

Комунистическата пропаганда през войната и след това партийната историография игнорират серията катастрофални поражения на Германия по всички други фронтове, които се очертават в края на предната година от контраофанзивата в Африка. 

Англия превзема Ел Аламейн срещу непобедимия Ромел през ноември 1942г., два месеца преди Сталинград; през май 1943г. армейската му група капитулира и итало-германските пленени – 252 000 души се сравняват числено с пленените от руснаците дивизии на Паулус, произведен от Хитлер фелдмаршал в навечерието на капитулацията с мисълта, че един маршал не може да се предаде.

След Африка Хитлер загубва Италия – през юли и август фашистката партия е разтурена и съюзническите войски са посрещнати в цялата страна с викове „долу Мусолини” и с бели знамена в ръцете. От този момент Германия очаква най-страшното – това е десантът на англо-американските сили на окупирания континент. 

През ноември главнокомандващия генерал Йодл прави своето паметно изложение пред върховните партийни водачи от всички германски области. Текстът е запазен в документите от Нюрнбергския процес и той показва без всякакво съмнение, че Германия е в отбранително положение и че Йодл знае, че то ще се задълбочи. 

Той го заявява недвусмислено: „съюзническият десант днес е очевидна сигурност, неизвестна е само неговата дата”. 

Изложението е обемист документ, пълен с цифри и детайли върху броя на германските войски и въоръжения и също така – на съветските.

 Постепенно диспропорцията на силите се насочва към положението във фаталната за райха 1945 година. Но една година преди падането на Берлин „крепостна Европа”, според жаргона на комюникетата, е превзета. 

На 5 юни петдесетгодишнината на десанта бе чествана с особена тържественост в присъствието на английската кралица и на президента на Съединените щати. Още от предния месец френската преса, радиото и телевизията посвещаваха големи, обширни материали за тази най-голяма военна експедиция на цялата Втора световна война. 
Натрупаните неистини и фалшиви твърдения ме принуждават да уточня най-простите очевидности и значенията на термините. Сталинград е навярно най-голямото сухоземно сражение и упоритостта на двубоя е еднаква от двете страни, както куражът на армиите и човешките жертви. Говоря прочее за най-голямата комплексна експедиция едновременно на морските, въздушните и сухоземни войски на двата главни западни съюзника. Гигантските размери на войските и въоръженията, храбростта на хората, които стъпват на едно крайбрежие, отбраняването на прочутата стена на Атлантика с нейните колосални бункери, които стоят непокътнати и до днес, тъй като разрушението им би струвало твърде скъпо – всичко това прави грандиозен техния подвиг.

 В първите дни на десанта парашутистите, спускани на главните определени обекти, са посрещнати с непрекъснат групиран картечен огън още във въздуха, както и хилядите десанти пехотинци по крайбрежните плажове. В тия първи 24 часа общият брой на убитите е 2500 души. 

Сухият език на цифрите тук е красноречив с гигантските си размери - в 24 часа са дебаркирани 155 000 души и още 20 000 бойни коли, съюзническите загуби са 10 000 души, от които 2500 убити, 127 самолета, 291 малки кораба за дебаркиране на войниците. 

До края на август на френска земя се намират два милиона войски, съюзническите загуби са 200 000 убити, ранени и изчезнали, германските – 400 000, от които половината пленници. 

Всеки, който е виждал безкрайното поле, обсипано с бели кръстове на военните гробища в Нормандия, където са погребани 40 000 съюзнически и 60 000 германски войници, разбира подвига на тия млади момчета, дошли от Англия и от далечните американски провинции. 

Американският главнокомандващ Айзенхауер в последното си послание на 6 юни призори заявява на бойците, че тиранията над потиснатите европейски народи ще бъде пометена. Но през дългата безкрайно сложна подготовка на епопеята на десанта той е преценил огромните рискове, на които излага своите „момчета”. 

Едва отправил това окуражително послание, развълнуван, Айзенхауер се усамотява и редактира второ комюнике, в случай че десантът бъде отблъснат пред изградената „стена на Атлантика” от организацията на ТОДТ, станала главна тема на пропагандата на Гьобелс. То гласи: „Армията, въздушните войски и флотата изпълниха своя дълг с най-голям кураж и всеотдайна преданост. Ако някой трябва да бъде укоряван или обвиняван за този опит, затова съм отговорен аз и само аз”. 

Това е само едно съвместно кратко резюме на славната епопея на освобождението на нашия континент от окупацията на нацизма и каквото и да говорят и да мислят и до днес съветските и българските комунисти, за общата цивилизация на Западна Европа това е не по-малко важно от спасението на Русия, в която продължава да цари друг, не по-малко потиснически тираничен режим. Пълната история на дебаркирането в Нормандия заслужава да бъде разказана в подробности на българската публика. 

Но този паметен месец юни има и други съдбоносни дати и първата, на която ще се спра, е 22 юни 1941 година. Армиите на Вермахта нахлуват в Съветския съюз и обстоятелствата на тази агресия трябва да бъдат изложени – не само защото с тази безумна постъпка на Хитлер започва за Германия войната на два фронта, за която той заявява винаги, че иска да избегне на всяка цена.

 Дошло е времето да се разгледа щателно развоя на сближаването между СССР и хитлеристкия Райх, не само защото пакетът между двата колоса на тоталитаризма им помага да осъществят циничните си планове, но и защото трябва да се сложи край на една друга безсрамна лъжа на комунистическата история. 

В момента, в който Англия и Франция влязат във войната изпълнявайки задълженията си към нападнатата Полша, вече е ясно, че рано или късно Америка ще се намеси в конфликта и Германия ще се намери пред същата световна коалиция на сили, както и през Първата световна война. Всъщност последната война се явява като продължение на първата и изходът за Германия не може да бъде друг. 

За необяснимото поведение на Сталин пред очевидните указания за подготовката на германското нападение ще цитирам още книгата на генерал Гудериян, инициатор на създаването на бронираните войски, които изиграват решаваща роля в началните германски победи. 

На 20 и 21 юни той командва бронираната армия в поверения му сектор на съветския фронт и прави последните си инспекции на противотанковите линии. 

Той е изумен от спокойствието, което цари: „в двора на крепостта на Брест Литовск, който се откриваше пред очите ни, руските войници се упражняваха да дефилират по отделения под звуците на музика. Укрепленията бяха незаети, укрепителните работи бяха направили много малко забележим напредък през последните седмици...” (Хайнц Гудериян „Спомени на един войник”, френски превод, издателство „Плон”, 1955г.)

Гудериян познава добре тази област. На 22 септември 1939г. той се намира тук на официално посещение с една бронирана бригада. 

Двете диктатури си разделяха полската плячка и определяха демаркационната линия. След свършване на работата с размен на малки знамена – със сърпа и чука от едната страна и с Хитлеровия пречупен кръст, от другата.

 Тостовете с водка дават повод на един прекрасен фройдовски „лапсус на езика”: съветският генерал Кривошеин се престарава и иска да произнесе своята наздравица на развален немски и казва, вдигайки чашата си: „Пия за вечната омраза между нашите два народа.” 

Вместо за вечното приятелство. На немски лапсусът е още по-красноречив.

И още един удивителен факт – в два часа през нощта „нападението е определено за два часа по-късно” последният трен, натоварен с руски зърнени храни, предназначени за Германия, преминава през железопътния мост на Брест Литовск с пълно затъмнение.

Статията е публикувана във в.„Век 21”, бр.24, 22 юни 1994г. 

 

 

 

Евгени Силянов, Аспарух Панов и Лъчезар Тошев, 1995 г. , София

 

 

Как започна войната

Такава каквато беше

Евгений Силянов

Годината, която предшества нахлуването на хитлеристките армии в Полша и обявяването на Втората война, е изпълнена със съдбоносни исторически събития, каквито рядко се намират събрани в един кратък период от историята на Европа. Ако вземем за изходен пункт Мюнхенското споразумение от 29 септември 1938г., с което Судетската област се отстъпва на Германия, през следните 12 месеца Чехословакия е ликвидирана като държава и се превръща в германски протекторат срещу нахлуването на войските на Третия райх на 15 и 16 март 1939г. 

На 23-ти същия месец Германия присъединява територията Мемел, същевременно Хитлер отправя на Полша своите искания относно Данциг и полския „коридор”. През май Хитлер сключва с Мусолини така наречения Стоманен пакт (прелюдия на тристранния) и накрая, само една седмица преди нападението над Полша, между Хитлер и Москва е сключен договор за ненападение, придружен от тайни протоколи, които решават разделението на Полша между двата тоталитарни диктатори и определят взаимните им сфери на интереси в Източна Европа.

Пактът между Съветския съюз и хитлеристка Германия заслужава внимание не само защото съветската историография, следвана и от българската, даваше за него напълно фалшиво обяснение. 

Много по-важно е, че използвайки благоприятното настроение, което се създава в Европа към Съветския съюз през войната поради участието му в нея и жертвите, които дава, Москва успява да се представи като най-главния, убеден противник на нацизма и защитник на света на фашистката угроза. Но героичната съпротива на руския народ и милионите жертви не трябва да скриват от очите ни истинските причини и условията, при които Съветския съюз започна тази война. 

В действителност тази формулировка не е правилна. Съветският съюз не започва войната срещу Хитлер, тя му е наложена от неговата агресия на 22 юни 1941 година и в това се състои съществената разлика. От момента на сключването на Пакта за ненападение Рибентроп - Молотов до германската атака изминават една година и девет месеца и през целия този дълъг период отношенията между двамата диктатори са почти съюзнически, нещо повече – Москва осигурява на Хитлер своето сътрудничество, което му е особено необходимо поради разширяващите се фронтове на войната. 

Парадоксално, СССР помага на Германия в подготовката на нападението и над самата Русия, което Хитлер вече е замислил. Известно е, че в навечерието на това нападение и когато от всички страни към Сталин се отправят предупреждения, че то е предстоящо, Москва изпълнява съвестно доставките си, между другото, на зърнени храни, които отиват в германските складове за военни запаси.

С други думи трябва да се има предвид от самото начало, че ако Русия се бие против Германия с упорство и кураж, това съвсем не се дължи на волята и да се противопостави на един тоталитарен режим и да спасява демокрацията. Толкова по-малко, че въпреки различните по някои точки даже противоречиви идеологии на двете диктатури, те са пределно сходни в своите методи и пълно презрение към установените международни правови норми и правата на човека. 

Що се отнася до демокрацията и свободите, те са понятия, еднакво отречени от двата тоталитаризма. Освен това тъй като както Хитлер, така и Сталин зачитат и уважават само грубата сила, те изпитват един към друг смесени чувства: на омраза, но същевременно – на респект, и даже – на адмирация. Двамата ги обединява и презрението към западните демокрации, чиито колебания да приемат риска за една нова, кръвопролитна война, само две десетилетия след Първата, те преценяват като признак на слабост, от която всеки от тях по свой път трябва да се възползва. Това не са теоретични спекулации, а установени реалности, основани на декларации и на двамата деспоти. 

Разбира се, сключвайки споразумението си, съперничейки с усмивките, наздравиците и лицемерните възгласи, те гледат на него като на отлагателно средство, докато настъпи благоприятният за всеки от тях момент да си разчистят сметките.

Всичко това личи ясно от многобройни дипломатически документи, публикувани от английските и американските архиви. Отнася се за части от архива на германското външно министерство, иззети от окупационните войски след разгрома на Третия райх. 

Също така френското външно министерство публикува докладите на своите посланици в Москва и Берлин. 

За отношението на Хитлер към пакта със Сталин разполагаме с изказванията му през време на безкрайните частни разговори в кръга на приближените му и записани по нареждане на Борман. От всички тия източници личи ясно, че Съветският съюз няма никакво намерение да се противопоставя на Хитлер в завоевателната му политика, докато тя не ги засяга директно. Напротив, чрез съюза си  с Райха и СССР извличат най-голяма облага, като си разделят Полша и определят зоните си на влияние в Източна Европа. 

Докато цялата демократична Европа, на първо място Франция и Англия живеят през тридесетте години под растящото съзнание за угрозата, която Хитлер представлява за свободата и демокрацията и подчиняват на борбата с нея цялата си международна политика, Съветският съюз си потрива ръцете, възрадван от евентуалността на един конфликт между Хитлер и западните сили, който ще отслаби последните. Москва се събужда едва когато Хитлер нахлува в съветската територия. Че от този момент нататък руският народ се бие с безкрайна самопожертвователност е безспорен факт. Това са патриоти, които защитават родината си. Така за борба против фашизма и неговата идеология не им минава и през ум. Фигурират даже и пропагандните лозунги на режима. 

За „борбата против фашизма” съветската пропаганда се сеща едва след провала на хитлеризма; когато се отнася да се използва войната, която Хитлер наложи на Русия, за пропагандните цели на съветската политика. 

От документите, които споменах личат ясно някои важни точки: инициативата за сътрудничество между Москва и Хитлер се поема от страна на съветската дипломация. 

Интересно е за нас – българите, че сензационното, ефимерно сближение между нацизма и болшевизма започва с едно посещение на управляващия съветското посолство Астахов при българския пълномощен министър в Берлин Първан Драганов, на когото съветският дипломат излага идеите на Москва за сближаване с Третия райх. 

Разбира се, той избира този път, защото знае, че Драганов ще донесе разговора до знанието на германското външно министерство. 

Този документ заслужава да се цитира изчерпателно не само защото определя момента на началните ходове на руската инициатива – той е датиран от 15 юни 1939г., но защото установява автентичността на цитираните текстове. Както е нормално за един пълномощен министър, Драганов е отправил такъв доклад и в София и той се намира в българския архив. 


По една случайност аз имам друго, косвено потвърждение за този случай. Френската жълта книга за събития непосредствено преди войната съдържа още в първите страници една телеграма за разговор на френския пълномощен министър Анри Ристелюбер с министър-председателя Георги Кьосеиванов, който с особена ясновидност пръв предрича едно евентуално споразумение между нацизма и болшевизма, което ще има за резултат нова подялба на Полша. Това предсказание ми се струваше едно от доказателствата за политическата далновидност на Кьосеиванов. Известно колебание ми иде от това, че може би той е имал вече доклада на Драганов и това му позволява да бъде тъй уверен.

 (Тук Силянов греши.Писмото на посланика  на Франция в София Анри Ристелюбер до външния министър Жорж Боне за прогнозата на Кьосеиванов , че Хитлер и Сталин ще се съюзят е от 16 декември 1938г. – б.м.Л.Т.)

Много важно ми се струва, че относително подобрение на взаимоотношенията между двата тоталитаризма, дълга редица документи доказват, че инициативата за сближаването им произтича от Москва. 

Договорът между СССР и Германия е съдбоносен, тъй като с него се извършва новата, четвърта подялба на Полша, но и също защото гарантирайки гърба на Хитлер, Москва го улеснява както за нападението му против Полша, тъй и за войната, която може да се наложи на френския фронт. 

В стремежа си да постигне разбирателство с нацистка Германия съветската дипломация използва водените преговори по стопански въпроси с Берлин, които вървят доста мудно и по едно време са прекъснати. 

Следват цяла редица стъпки от страна на новоназначения съветски посланик Мерекалов, който повдига въпроса в първото си посещение при германския държавен секретар във външното министерство още на 17 април 1939 година. 

От паметните бележки, запазени в архивите на германското външно министерство, предназначени за доклади на Хитлер личи ясно подчертаната настойчивост на съветската дипломация. Москва даже изтъква, че отстранението на дългогодишния външен министър Литвинов и заместването му с Молотов, заемащ много по-важен пост в партията, щяло да спомогне за това сближаване. 

Литвинов бил прекомерно свързан със системата на колективната сигурност и политиката на Обществото на народите, нещо, което било естествена пречка по пътя на съветско-германското примирие. 

Един съветски дипломат има даже безочливостта да загатне за европейския произход на Литвинов, който можел да бъде неприятен за германците ! С други думи, Москва не се смущава от унизително признание, че за да спечели благоволението на Хитлер, жертва един външен министър и дори добавя подло, че той е евреин.

При тия условия германският външен министър фон Рибентроп пристига в Москва на 23 април 1939 година. Сталин му прави честта да го посрещне лично и само четири часа след започването на разговорите пактът е подписан заедно с двата тайни протокола относно Полша и разделението на зоните на влияние между Берлин и Москва в Централна и Източна Европа (останали дълго напълно неизвестни).

От тази прибързаност е ясно – първо: че Хитлер и Сталин не могат да отлагат нито ден подялбата на Полша, тъй като фюрерът е определил вече датата на нападението, и второ: че преговорите са водени отдавна, тъй като текстовете не са могли да бъдат подготвени за подпис в тия четири часа. 

Този срамен акт е предшестван през месеците преди нашествието в Полша и от усилена дипломатическа активност между Москва и Берлин. И тук, в началото, инициативата принадлежи на Москва, тъй като Сталин вижда ползата, която може да извлече веднага от сътрудничеството си с Хитлер: то ще му позволи да заграби Полша и балтийските страни. 

От своя страна Хитлер, който отначало показва естествени съмнения към омразния болшевизъм, приема московските аванси, въпреки че вече е решил нападението над Съветския съюз.

 Той е убеден, че при благосклонния неутралитет на Русия ще може да приключи войната, твърдо убеден, че ще бъде „светкавична”, както на запад. След това, все по нереалистичните му предвиждания – Англия ще бъде принудена да приеме мира и тогава Германия ще обърне силите си против Русия. 

Ценни указания за преговорите между двамата диктатори намираме в много документи от споменатите германски дипломатически архиви, публикувани едновременно в Америка, Англия и Франция. Те се намират също и в ръцете на съветите, но разбира се са държани в тайна в Москва. 

Следният пасаж от един доклад на германския посланик до Москва граф фон Шуленбург на 29 юни 1939г. е характерен за първия период от преговорите между Хитлер и съветския режим, когато двамата партньори са още доста предпазливи:

 

„Днес след обяд имах с Молотов едночасов разговор, който протече в приятелска атмосфера.” 

След като припомня, че Германия не е получила още обяснение какво Молотов разбира под думите „създаване на една нова база на нашите взаимни отношения”, който съветският външен министър употребил при един предишен разговор, фон Шуленбург продължава: 

„Молотов отговори, че външната политика на Съветския съюз била, съобразно с изискванията на неговите ръководители, насочена към насърчаването на добри отношения с всички страни, включително, разбира се, и с Германия, ако съществува взаимност от нейна страна.” 

След прегледа на положението на балтийските страни и Полша, която току-що е демонстрирала своя пакт за ненападение с Германия посланикът резюмира впечатлението си от разговора с Молотов:

 „Моето впечатление е, че съветското правителство е заинтересовано в най-висша степен да научи какви са нашите становища и също – да поддържа контакта с нас. Въпреки че се чувстваше дълбоко недоверие във всичко, което казва Молотов, той окачестви като най-желателно едно подобрение на отношенията с Германия.”

Докато в тия предварителни преговори през лятото преди обявяването на войната Молотов проявява известна резервираност, тя изчезва напълно, когато през 1940г. Германия е във война с Англия и Франция: същият Молотов се показва истински лоялен съюзник на Райха в изпълнение на пакта между Сталин и Хитлер от края на август 1939 година. Един подобрен доклад за срещата на Молотов с Хитлер на 12 ноември 1940г. съдържа изказвания на съветския външен министър, които днес пораждат истинско изумление, даже като имаме предвид, че на една дипломатическа среща е трудно да се изказват рязко противоречията и че известно лицемерие е допустимо. 

Разговорът започва с встъпителни думи на Хитлер, който излага убеждението си, че външнополитическите отношения са диктувани във висша степен от лични фактори, и добавя:

 „Това е особено вярно и когато две нации, като германската и руската, имат начело личности, притежаващи достатъчно авторитет, за да могат да насочат развитието на своите страни в една посока. В случая на Русия и Германия се отнася, при това, за две много големи нации, които не са предопределени от природата да имат противоречия...”

  Всяка дума от тези фрази би трябвало да предизвиква възражения от страна на един марксист като Молотов, който, напротив, изказва пълното си одобрение на всичко казано. „Молотов отговори, завършва докладът, че мисълта на фюрера е напълно права и че е била потвърдена от хода на историята в миналото, но че тя е особено вярна и правилна при днешното положение.” 

През време на този исторически разговор са поставени основите на съветско-германските отношения през войната и на съответните им преимущества при заграбване на чужди територии. 

Хитлер уверява съветския представител, че при разширението на военните действия, които са се оказали неизбежни, Германия ще се старае да не засяга области от жизнен интерес за Русия. От своя страна Русия можела да се развива, без да се страхува, че ще засегне германските интереси. Намираме се пред едно съвсем очевидно споразумение на главатари на две различни банди.

Германското нападение над Русия

От сключването на договора между Хитлер и Сталин на 23 август 1939 година германското нападение на 22 юни 1941г. минават две години, изпълнени с нови договори между двете тоталитарни диктатури, които ги поставят в положение на съюзници или – по-право, на съучастници. Те могат да изпълняват с развързани ръце своите грабителски планове. В това съучастничество се крие един от наистина изумителните елементи, които споменах в началото. Това е безграничното доверие, което Сталин храни към Хитлер. 

До последния момент той отказва да повярва на всички донесения, които получава за предстоящата германска атака и това позволява на германското върховно командване да концентрира по цялото протежение на руската граница нечуван брой войски – 180 дивизии, от които 20 блиндирани с общо 7 хиляди танка и три въздушни флоти с общо 3200 бойни самолета. 

Това обяснява също, че една от трите армейски групи, която напредва в центъра към Москва под командата на фон Бок, загражда две съветски армии между Бялисток и Минск, и на 1 юли, само осем дни след започването на войната, германците взимат в плен 324 000 руски войници, с 3200 танка и 1800 оръдия. 

Тази начална фаза на германската офанзива е свързана с истинска енигма: как една от най-големите концентрации на войски в историята остава незабелязана от Съветския съюз, и то въпреки всички предупреждения ? 

Днес за тази мистерия има обяснения и ако се спираме на нея, то е, защото тя е свързана с известни характерни черти на съветския тоталитарен режим и, разбира се, на самия Сталин.

Между документите върху съветско-нацистките отношения през периода 1939-1941 година, които ни интересуват тук, се намира и един дълъг текст с дата 18 декември 1940г., отправен от главната квартира на Хитлер с неговия подпис и всички указания, че има най-строго поверителен характер.

Това е секретната версия на така наречената операция „Барбароса”, с други думи - планът за нападението над Русия. Тази „директива 21” започва с думите:

 „Германските въоръжени сили трябва да бъдат готови да сломят Съветска Русия в една кратка кампания, още преди завършването на войната против Англия.”

Въпреки че тази директива на Хитлер остава запазена в тайна, много скоро започват да се разпространяват слухове за възможен конфликт. Първият документ, съдържащ алюзия за това, е една кратка телеграма на германския посланик в Москва граф фон Шуленбург, който уведомява берлинското външно министерство за многобройни слухове, че в Румъния изпращат значителен брой войски на Вермахта.

Някои слухове споменавали даже цифрата 200 000. Германският дипломат предвижда, че съветското правителство ще го повика да даде обяснения относно тези сведения и затова моли да му бъдат дадени съответни инструкции за евентуалния му отговор.   
        

Инструкциите не закъсняват. Само след два дни фон Рибентроп съобщава на посланика, че ако бъде запитан, той трябва да информира Молотов, че „изпращането на германските войски (в Румъния) е само предпазна военна мярка против Англия. Англичаните имали вече военни контингенти на гръцка територия и трябвало да се очаква, че те щели да бъдат засилени в непосредствено бъдеще”

Това обяснение продължава да се дава в отговор на все по-честите запитвания от страна на Молотов, когато сведенията за германските военни програми взимат растящи размери. Но в края на март 1941г. три месеца преди германското нападение, към данните за войсковите концентрации на Балканите се прибавят други по-прецизни указания, че Хитлер подготвя истинска война против Съветския съюз.

В дипломатическите документи, които цитирам, намираме първото такова сведение. Това е една кратка шифрована телеграма от четири точки на германския морски аташе в Москва, който информира главното командване на военния флот в Берлин, че в Москва циркулират настоящем слухове за опасност от война със Съветския съюз.

 Точка втора предизвиква странното сведение, че „според съветника на италианското посолство, английският посланик предричал, че денят на избухването на войната ще бъде 22 юни”. 

Според други сведения тази дата щяла да бъде 20 май. Може да се предположи, че сведенията на германския морски аташе произтичат от съветника на италианското посолство. А това сочи, че тия информации са били известни и на други дипломати в Москва. Трудно е да се предположи, че те не стигат до съветските разузнавателни служби. 

С приближаването на фаталната дата предупрежденията зачестяват, отправени към самия Молотов. 
На 2 май германският посланик фон Шуленбург изпраща до Берлин тревожна телеграма, в която казва, че както той, така и всички висши чиновници в посолството са принудени да опровергават слухове за руско-германски въоръжен конфликт, но че подобни опровержения ще станат естествено неубедителни, тъй като сведенията идват винаги от Германия чрез пътници, пристигащи от там, които ги подкрепят, цитирайки точни данни.

Една друга телеграма иде от Стокхолм. Тамошният германски посланик предава думите на съветската посланичка в Стокхолм, прочутата госпожа Колонтай, която казва, че никога в историята на Русия не е имало тъй голяма концентрация на чужди войски на нейната западна граница, както понастоящем. 

От различни други дипломатически документи можем да почерпим още по-многобройни предупреждения, отправени от всички страни към Москва и лично към Сталин. Още през януари 1941 година, шест месеца преди нападението, американският държавен секретар Съмнер Уелс повиква съветския посланик във Вашингтон Умански, за да му съобщи, че германското нападение се очаква през юни. 

Известно е също настойчивото предупреждение, отправено лично до Сталин, което Хрушчов споменава в тайния доклад пред двадесетия конгрес. Съветските военни аташета в Берлин били получили сведения за германските планове.

Изглежда невероятно, че само един месец след директивата на Хитлер за операцията „Барбароса”, определеният за нападението период е известен във Вашингтон. При това Съмнер Уелс получава сведението от американския търговски съветник при посолството в Берлин, което показва колко разпространени са били слуховете за конфликта. 

Съществува една хипотеза, че между германските генерали, до които е отправена директивата за плана „Барбароса”, има отявлени противници на Хитлер и главно – опитни стратези, убедени, че една война на два фронта, и то когато вторият е Русия, означава неминуема и пълна катастрофа.

 Би могло да се предположи, че някой е имал идеята да предотврати войната, като разкрие плановете на Хитлер. В случая тази хипотеза ми се струва малко вероятна, въпреки че първият разговор на генералите, целящ отстранението на Хитлер, датира от 1938 година. 

Но през 1941г. Германия е в разгара на войната и това би било предателство, на каквото според мен не са способни офицери, формирани в пруската военна традиция. 

Така или иначе Сталин остава непоколебим. Доверието му в Хитлер го прави глух към всички предупреждения, даже когато те идват от най-прочутия съветски шпионин Рихард Зорге, провъзгласен посмъртно за „герой на Съветския съюз” с указ от 5 ноември 1964 година. 

Той съобщава в Москва времето, предвидено за германското нападение, и по косвени пътища остава това сведение да стигне и до американците. Сталин продължава да игнорира всичко, което иде от западни източници. 

През последните дни слуховете за него се разпространяват толкова широко, че Москва е принудена да реагира официално. Това тя прави с паметното комюнике на ТАСС, с което ги опровергава най-категорично. 

То е датирано от 14 юни и фигурира във всички исторически трудове върху наличния период на войната – освен, разбира се, в съветските публикации. То е възпроизведено в московския печат на следната сутрин, след като Молотов е имал грижата да го връчи на германския посланик фон Шуленбург през нощта преди публикацията. 

То гласи: „Още преди завръщането на английския посланик Стафорд Крипс в Лондон, но особено след това започва широко разпространение на слухове относно нови „една непосредствена предстояща война между Съветския съюз и Германия”, в английската и чуждестранната преса.” 

Текстът изброява в три точки в какво се състоят слуховете: 

1. Германия била представила на Съветския съюз разни териториални и стопански искания и понастоящем се водели преговори между двете страни за сключване на ново, по-тясно споразумение помежду им. 

2. Според слуховете Съветският съюз бил отхвърлил тия искания и Германия започнала да съсредоточава войските си по границата, за да нападне Съветския съюз. 

3. От своя страна Съветският съюз започнал интензивна подготовка за война с Германия и концентрирал войски на германската граница. Въпреки очевидната абсурдност на тия слухове отговорните кръгове в Москва намирали за необходимо да натоварят ТАСС да заяви, че това са празни пропагандни маневри на силите, съюзени против Съветския съюз и Германия, заинтересовани в разширяването и засилването на войната. 

Последната безсмислица визира очевидно западните съюзници и дава накрая повод за официалната декларация на ТАСС, която ще резюмирам. 

„От данните, с които разполага Съветския съюз, е явно, че Германия и Съветския съюз изпълняват най-точно клаузите на съветско-германския пакт за ненападение, така че по мнението на отговорните съветски кръгове слуховете за намеренията на Германия да наруши пакта и да насочи едно нападение срещу Съветски съюз са напълно лишени от основание. Същевременно скорошните придвижвания на германски войски, които привършват своите операции на Балканите...се обясняват с други задачи, които нямат нищо общо със съветско-германските отношения.”

„Съветският съюз, съобразно със своята политика на мир, изпълни и възнамерява да изпълнява в бъдеще разпорежданията на Пакта за ненападение и затова слуховете, че Съветският съюз подготвя война с Германия, са неверни и провокационни.” В последната точка на комюникето се обяснява, че свикването на съветски войски предстоящите маневри били свързани само с проверките на железопътната система, каквито проверки се правели всяка година, и че следователно било „напълно безсмислено тия мерки на съветската армия да се тълкуват като враждебна акция против Германия”. 

Разбира се, и това, което комюникето на ТАСС казва за движението на съветски войски, не отговаря на истината, тъй като, ако Сталин е уверен в добрите намерения на своя съюзник военните взимат на някои места известни предварителни мерки, които, както е известно, ще се окажат напълно недостатъчни. 

През това време – до нападението остава само една седмица – германските войски продължават усилено марша си към съветската граница. На същата дата, когато Москва разпространява цитираното комюнике на агенция ТАСС, фон Рибентроп уведомява най-строго поверително унгарския министър-председател, че фюрерът вероятно ще бъде принуден, най-късно до началото на юли, да уясни германско-съветските отношения и във връзка с това ще представи известни искания. Тъй като е трудно да се предвиди изхода от тия преговори, германското правителство смята за необходимо Унгария да вземем мерки да осигури свои граници. 

Между последните документи от сборника, който цитирах, е дългата нота, която германският посланик в Москва връчва на Молотов в самото навечерие на нападението и което представлява фактически обявяване на война. 

Мотивите, изложени от Хитлер, са, разбира се, тенденциозни и неверни преди всичко защото решението му за нападението датира много по-отдавна и за него е изработен планът за операция „Барбароса” още предната година. 

Интересни остават причините, които карат Сталин да вярва до последния момент на Хитлер и да бъде изпълнен с недоверие към западните съюзници, които, напротив, веднага ще му окажат безценната си помощ. Обяснението е просто. 

Сталин не само чувства респект пред силата на Хитлер, но той е уверен, че като самият него Хитлер ще следва само своите интереси, които в този момент се свеждат до една подялба на сферите на влияние в Европа. Основавайки се на собствената си безскрупулност, той мисли, че Хитлер няма причини да го нападне, докато получава от Съветския съюз всичко, каквото иска. Наистина стопанските споразумения между Москва и Берлин са единствените, които Москва изпълнява най-съвестно спрямо една капиталистическа държава.   

Статията е публикувана във в.”Век 21”, бр.24, 22 юни 1994г.

Непознатото дисидентство и дисиденти

Евгени Силянов

Темата налага един предварителен въпрос: кой е дисидент и какво точно значи тази дума. Ще кажа веднага, че тук семантиката не ни е в помощ, нито който и да било речник, малкият „Ларус”, даже – големият, които дават винаги старата класическа дефиниция: „дисидентство” – това е разположение на духа, при което не се признава повече доктрината, следвана от болшинството, религията на официалната църква или още – установена философска школа. Тази дефиниция визира на първо място последователите на религиозни учения, които са се отрекли от тях. Буквалният превод на „дисидентство” би бил „разкол”. 

По аналогия в комунистическите страни това са хората, които са били комунисти и са скъсали с комунизма, или по-просто – не признават авторитета на комунистическата власт. Но когато на запад започна да се говори за дисидентство, имаха се предвид предимно, ако не винаги, емигриралите съветски писатели и интелектуалци. 

Първата забележка, която се налага, е, че в споменатия смисъл дисиденти би трябвало да бъдат само ония, които са били комунисти в една предишна фаза на живота си. Това не е случаят на най-прочутия от тях, Александър Солженицин, или на Владимир Буковски, защото никога не са били партийци. По-важно е, че почти всички писатели дълго време отхвърляха този термин и отказваха категорично да бъдат смятани за дисиденти. 

Докато са още в страната този отказ има в голяма степен отбранителен характер: при полицейските разпити и пред палачите на КГБ, лишен от всяко средство за защита, безпомощният човек има друг проблеми и не мисли за езиковите нюанси. Той казва: „ние не атакуваме ни най-малко системата или обществения ред, не се мъчим да ги променим...и как бихме могли да го направим, дори и да искахме? 

Но ние не сме съгласни! Несъгласни с какво? С нищо, просто – несъгласни. 

Ние не мислим като вас.” 

За да се оправдаят, руските дисиденти намериха друга истинска дума: „инакомислещи”, термин отговарящ много точно на тяхното положение. 

Нека да погледнем неологизъм, единствено употребяван в Русия, мъчно преводим на западните неславянски езици. 

Обикновено под всеки тоталитарен режим не може да се мисли „иначе”, трябва да не се мисли въобще. При Хитлер германците вече казваха: „Фюрерът мисли вместо нас.” 

В Съветския съюз много отдавна режимът престана да изисква от хората да мислят като него, той сам едва мислеше и се задоволяваше да издава заповеди и нареждания, „мисълта” му се свеждаше до няколко десетки плакатни лозунга. 

Отначало Сталиновата и другите по-дребни диктатури изискваха от тях да вярват в тия слогани, след Хрушчов Брежнев се задоволяваше те да ги повтарят, т.е. да ги говорят. От там промяната в названията и характеристиката на комунистическия режим: от идеокрация (идейно управление) той бе преименуван от френския историк-политолог Ален Безансон в логокрация (управление на думите).

Заявявайки, че не са опозиционери на режима, но само, че мислят различно, дисидентите постигат една двуяка цел: те посочват, от една страна, че в СССР не съществува свобода на мисълта и се поставят на добра защитна позиция: ние не сме направили нищо, нямаме намерение да направим каквото и да било, ние само не мислим като вас.

От друга, те остават в рамките на законността, тъй като самата конституция гарантира всички права на личността, включително тези на словото и мисълта. Това, разбира се, не ги спасява.

Все пак за удобство ще възприема термините „дисидентство” и „дисиденти” и ще започна с онези от тях, които бяха успели да се доберат до Запада. 

Една черта, която фрапира всеки, който ги опознае малко и която изпълва с радост техните комунистически врагове, това е голямото разцепление, което съществува сред местната емиграция, разделяна от непреодолими различия. Даже западните им приятели смятат, че след като са били всички жертви на един и същ терор, изпитали еднакви страдания и служещи на една и съща кауза, те би трябвало да обединяват усилията си за нейната защита. Напротив, те запазват миналите си различия, които се засилват на свобода.

Противно на много други емигранти, включително и български, аз винаги съм смятал, че това тяхно поведение ако не много целесъобразно, е напълно нормално: те имат пълната свобода да мислят не „иначе”, а както искат, и да влязат в пререкания, които могат да бъдат ползотворни. Като се има предвид, че хората, които са успели да емигрират, са между най-политизираните, най-активните и надарените с най-силен характер и индивидуалност, не виждам по какви причини ще пожелаят да се намерят пак под повелите на един вид монолитизъм, който се оправдава с благородството на каузата, тъй както в комунистическото им отечество се оправдаваше с върховния интерес на държавата. 

Различията на дисидентите в емиграция са същите, които съществуваха в Русия под комунистическата власт. Мотивите им са многобройни, както и социалните категории, от които произтичат „инакомислещите”, тяхната народностна или религиозна принадлежност и пр. Но що се отнася до политическите им схващания, мироглед и програми, те могат да се класират, grosso modo, в три големи категории.

1.     Неомарксистите

 

Неомарксисткото дисидентско течение беше представлявано в Русия преди всичко от хората, които не бяха се отърсили от тая си формация. Към тях се прибавя обаче и една друга категория, която по чисто реалистични причини се позоваваше на марксизма-ленинизма предвид на невъзможността да прокламират някаква друга идеология. Докато бяха още в „социалистическото” си отечество, дисидентите от това течение се позоваваха на един марксизъм, чиято чистотата не е опорочена и претендираха – запазвайки принципите на марксизма-ленинизма, да отстранят неговите уклони и пороци, отдавани преди всичко на сталинизма. Даже и най-непреклонните и яростни антикомунистически дисиденти, като генерал Пьотр Григоренко, живеещ в Америка, автор на един огромен том мемоари – 800 стр., върху сталинисткия терор, Гулаг и психиатричните „болници”, бяха започнали своето дисидентство с неомарксизъм и не преставаха да се позовават пред кагебистите, на вярата си в чистата доктрина. Най-характерен представител на течението е Рой Медведев, чийто случай е особено интересен. Той е именит историк, автор на трудове върху историята на революцията, един от които върху явлението сталинизъм. Те са публикувани на Запад, но противно на другите дисиденти Рой Медведев продължаваше да живее спокойно в Москва и даже да има известна политическа дейност, въпреки че неговият брат-близнак Жорес Медведев (и двете им малки имена са на западни социалдемократи) емигрира в Лондон, където стана професор и публикува също критични книги против Съветския съюз. Рой не може да упражнява професията си на историк, нито да публикува трудовете си, но беше толериран от режима и правеше от време на време учудващо смели декларации. Тази търпимост се обясняваше с неговата известност. За разлика от други учени-дисиденти той заявяваше, че е ортодоксален марксист. Той даже се бе проявил с една доста странна инициатива. На „избори” за Върховния съвет през седемдесетте години – чисто формална церемония, както всички комунистически „гласувания” – Рой Медведев представи „свободни” кандидати, които не бяха партийни членове – съвсем нереалистична стъпка, без прецедент в някогашния Съветски съюз, обаче предвидена в някакъв член от закона.

2.     Демократично движение

 

В световноизвестната си книга „Съветският съюз ще съществува ли още в 1984?”, излязла преди повече от двадесет години, Андрей Амалрик, дисидент, историк, дефинираше това движение, наречено от него „културна опозиция”, с две характеристики:

-        Масово движение, с многобройни симпатизанти в цялата страна, които

изразяват недоволството си само „в стаята” съгласно подобния руски израз „критика само в кухнята”.

-        То е базирано на една либерална идеология, чиито съмишленици желаят

общество от западен тип с парламентарна демокрация, разбира се, спазвайки всички нюанси, наложени от специфичните условия на руската действителност. Към това движение трябва да се причисли групата на Сахаров, който публикува една от първите истински програми за демократично управление на Русия, разпространена веднага в цял свят. 

Андрей Сахаров основа на 4 ноември 1970 година Комитет за защита правата на човека и непрестанно отправяше към свободния свят – от името на комитета и от свое име – декларации при всеки случай на тежки злоупотреби и при най-флагрантни нарушения на тия права от страна на Съветския съюз. Основателите на групата, които бяха всички именити физици, желаеха тя да бъде асоциация без политически характер, с единствена цел – защитата на човешките права въз основа на съветските закони и международните конвенции, както и на съответните разпореждания на самата съветска конституция. 

Към тримата първи основатели (Андрей Сахаров, Андрей Твердохлебав и Валерий Шалидзе) се присъединиха Александър Волпин, син на прочутия поет Сергей Есенин, сам известен математик, който се самоуби в 1925 година, и Борис Цукерман, професор по физика. Шест месеца след основаването си комитетът се присъедини към Лигата на правата на човека и остана в тесен контакт с нея до експулсирането на Сахаров от Москва. 

3.     Руските трдиционалисти

Още в началото на XIX столетие две тенденции се противопоставяха в борбата за либерализиране на авторитарния царизъм. Привържениците на първата се наричаха „западняки” и намираха разрешение на проблемите в една демокрация с институции, заимствани от Запада. Срещу това течение се противопоставяха славофилите, които проповядваха за едно връщане назад към живите източници на националната традиция на Русия (Вечная Русъ) и на православието. 

Като вземем предвид многобройните разлики, резултат на повече от един век, можем да си послужим като пример с тази тенденция, за да резюмираме третото течение на съветското дисидентство: традиционалистите се вдъхновяват от една идеология, която би могла да се нарече народностна и християнска. 

Техен неоспорван водач е Александър Солженицин, който със своята несравнима и недостижима личност, със своя литературен гений и своя кураж доминира всички течения въпреки споменатите вече различия. Забележително е, че даже ония, които се противопоставяха най-рязко на изложените от него идеи, защото ги смятаха в дълбочината на сърцето си за консервативни и задминати от времето, не могат да не признаят публично, че не само той е, който изложи пред целия свят ужасите на Гулаг – докато само десетина години преди него на пръсти се брояха хората на Запад, които познаваха тази дума, - но също той успя да постигне истински подвиг, немислим по-рано: големия завой на парижката интелигенция, в първите години сляпо подчинена на духовната диктатура на Москва, към която бяха отправени най-горещите и симпатии.

 За да се разберат влиянието и огромната роля на „Архипелагът Гулаг” на Солженицин, трябва да се припомни, че до началото на петдесетте години във Франция не можеше даже да се загатне, че в Съветския съюз съществуват концентрационни лагери. Давид Русе, който се осмели да твърди това, беше обсипан с хули и наречен фашист, въпреки че именно през престоя си в един германски лагер беше научил от съветски затворници, че те са били преди това заточени в Съветския съюз.

В това течение се числяха някои от най-известните писатели-дисиденти в чужбина: Буковски, Максимов, Гинзбург, Горбаневская...

Както демократичното движение, традиционалистите не се смятаха за политическа група и поставяха ударението върху етническите ценности. Те са в същността си християнско-православни, естествено без движението им да бъде монолитно или хомогенно. С пълно основание те заявяваха, че комунизмът е разрушил националните, културните и социалните основи на нацията и е задушил традиционните и ценности, които трябва да бъдат възстановени.„

Всички тия опозиционни движения бяха представлявани от един интелектуален и „културен елит”, както се изразява Андрей Амалрик. В чужбина това бяха интелектуалците, изгонени от режима, обаче в родината им съществуваха множество опозиционни движения и малки групички, които представляваха малцинствените народи, различните неруски области, работниците, селяните и т.н. Техните членове пълнят лагерите в Гулаг, но имената им са неизвестни на западното обществено мнение. Неправдата, на която те са жертва, би се утежнила, ако не бъде споменато тяхното съществуване.

Статията е публикувана във в.”Век 21”, бр.8, 1994г.

Парижката мирна конференция

Евгени Силянов

Първа част : Границите на съветската империя

С удоволствие отговарям на отправената ми от „Век 21” покана да разкажа далечните вече спомени от Конференцията на мира в 1946-1947 година в Париж, където навремето бях на служба, след декември 1944г., като управляващ с пристигането на новия пълномощен министър генерал Маринов.В навечерието на 9 септември той беше началник на Генералния щаб на армията и осигури военната подготовка на преврата. Аз останаха на служба до края на Конференцията на мира на 10 февруари 1947г., след което получих нареждане да се върна в България. Разбира се, останаха във Франция - това бях решил много по-рано - и не след дълго с указ на Президиума на Народното събрание бях лишен от българско гражданство заедно с повечето от дипломатите-невъзвръщенци.

Преди личните си спомени по-интересно и необходимо ми се струва да припомня в тази статия предисторията на Парижката конференция, с други думи - все по-честите срещи и преговори между главните водачи на трите съюзнически сили: 

Америка, Англия и Съветския съюз, през последните военни години. Главната им задача беше решението на проблема за Германия, но на тия срещи вече беше решена съдбата на държавите-съюзнички на Германия. Въпреки че България не взе никакво участие във военни действия на който и да било фронт, тя бе поставена в същата категория като воюващите поради присъединението и към Тристранния пакт; както и обявяването на „символичната” война на Съединените щати и Англия.

Трябва да кажа, че даже държавите, обявили се на страната на съюзниците като Чехословакия и особено Полша, която даде прекия повод за обявяването на войната на III Райх, бяха третирани еднакво безмилостно от трите велики сили и накрая предадени на Съветския съюз. Това е днес признато и за щастие, общо взето, поправено, извън драматичните трудности на излизането от комунизма.

Ако припомням, по повод българския мирен договор тези предварителни консултации, то е, за да изтъкна, че нашата съдба беше предварително решена. Въпреки това и до днес се чува известната комунистическа версия, според която ако България била получила по-добре третиране на Парижката конференция, това било благодарение на защитата на СССР и неговата делегация. 

С учудване видях, че същото твърди в интервюто си във „Век 21”, брой 3, Борис Наследников, който беше тогава млад аташе по печата при българската легация: „Българската делегация предотврати териториалните претенции (на Гърция) и нашите граници останаха тия от началото на 1941 година.”

Пропагандните тези противостоят упорито на десетилетията. 

От преди две-три години попадам всред неописуемия безпорядък на моите „архиви” на една стара изрезка от статия на в. ”Дума”, от 11 май 1991 година, озаглавена „Кой заплете Македонския въпрос?” 

В нея се казваше мимоходом, че българските комунисти успели „да изведат България до такъв мирен договор, чрез който тя запазва границите си в онзи вид, в който са преди присъединяването и към Тристранния пакт”.  

Това не само е едно напълно грешно тълкуване, но опит за изопачено предаване на фактите, на което трябва да се отговори подробно и аргументирано.

Какви са опасностите, които грозят България при изготвянето на мирния договор?

 Не е тук мястото за подробен анализ на този дълъг текст, а за пунктовете, по които можеха да съществуват опасения за българската делегация и евентуално - нужда от така наречената „съветска защита”. 

Те са наглед три, но в действителност единственият сериозен е създаденият напълно неоснователно и изкуствено инцидент с искането на Гърция за „стратегически корекции” на границата и с България. 

Понякога от особено ревностни комунистически пропагандисти се споменава и връщането на Южна Добруджа с Крайовския договор в 1940 година, но това не създава никакви трудности и въпросът не се слага въобще. 

Накрая България чрез съветската делегация повдига въпроса за признаването и като „съвоюваща държава” във войната против Германия. На тази абсолютно нереалистична и безсмислена инициатива, като се има предвид категоричното решение за „безусловна капитулация”, ще се върна. Най-напред ще се спра на двата териториални въпроса.

Част първа на договора е озаглавена „Граници на България” и се състои от една-единствена лаконична фраза:

 „Границите на България посочени на приложената към договора карта ( приложение номер 1) ще бъдат такива, каквито са съществували на 1 януари 1941 година. 

Точка. С това се изчерпва добруджанския въпрос. 

Той не би трябвало дори да се споменава освен ако трябваше да се отбележи, че благодарение на разумната политика на цар Борис България излиза от Втората световна война с една териториална придобивка. 

Комунистическото загатване, че с Добруджа България заплатила влизането в Тристранния пакт, е безсмислено: двете от традиционните български териториални искания - по-лесно разрешими от това за Македония, - които са връщането на Добруджа и свободен излаз на Егейско море, бяха повдигнати още в началото на 1940 година, когато се явяват благоприятни условия за това: предвид на признаците за разширение на войната на Изток, счита се, че Хитлер ще бъде по-склонен да удовлетвори това искане.

По-важно е, че цяла Добруджа по устието на Дунава в по-далечното минало е считана за българска земя, даже от румънците. 

Тя беше дадена на Румъния в 1878 година с Берлинския договор като компенсация за Бесарабия, заграбена от Русия. Цяла тогавашна Румъния, общественото мнение, крал Карол I, политическите лидери протестират и заявяват, че не искат тази българска земя. Те настояват да запазят Бесарабия. С една дума, може да се очаква, че Букурещ ще даде по-лесно съгласието си.

С връщането на Добруджа на България в 1940 година са съгласни Съединените щати, Англия и Русия и никой не повдига тогава възражение, въпреки че това става под натиска на Хитлер (както и отстъпването на Унгария на част от Трансилвания от страната на Румъния).

На Парижката конференция не може да става дума за такова застъпничество за „спасяването” на Добруджа. От такова няма нужда.

Още при подписването на пакта за Атлантическия съюз през август 1941 г., в него е заложен един важен принцип: „подписващите държави няма да търсят никакви териториални промени, които да не са в съгласие със свободно изразените желания на заинтересуваните народи”. 

Счита се, че картата на Европа трябва да бъде върната назад, от епохата преди войната, по начин, щото да бъдат възстановени държавите - жертви на германските насилствени анексии: премахването на Чехословакия и аншлуса на Австрия.

Веднага изниква възражението: а как тогава толкова държави и територии бяха заграбени от Съветския съюз - трите балтийски страни, полските области, Бесарабия, - и то благодарение на коварния съюз между двата тоталитаризма (пакта Хитлер - Сталин), без да говорим за определянето на зони на влияние в Московската конференция (1944) и разделението на Европа в Ялта? 

Въпросът налага по-подробно припомняне на военната епоха, толкова повече че надали етапите и причините на все по-големите концесии, правени на Сталин от страна на Англия и Америка, са известни на нашите читатели. 

В добавка, цитираният принцип продължава да бъде считан за валиден и неоспорим до самото навечерие на Парижката конференция. 

Въпреки това той не можа да бъде приложен в споменатите случаи и всички завоювани от Съветския съюз държави бяха пожертвани. 

Обяснението е очевидно.

 Поради растящата роля на Съветската армия във войната против хитлеристкия Вермахт, Съветският съюз печели все повече престиж. 
При всички преговори той шантажира съюзниците с упреците си, че бавят откриването на втория фронт и това те заплащат с концесии. 

Тук може би е мястото да цитирам един документи, който показва колко дълбока е разликата в принципите, които ръководят западните съюзници, редактирайки Атлантическата харта, и методите на Съветския съюз:

В началото на 1945 година Тито, който вече е взел надмощие в страната, изказва пред Сталин опасенията си, че съюзниците могат да се противопоставят на комунизирането на Югославия. Сталин го успокоява, като му пише:

 „Настоящата война не прилича на тия от миналото; всеки, който е окупирал една територия, въвежда в нея своята собствена социална система. И всеки налага своята система до това разстояние, до което е могла да настъпи неговата армия. Не може да бъде иначе!”

През декември 1941г. Антони Идън се среща със Сталин, за да преговаря по съюзния договор между Англия и Съветския съюз. Съветският диктатор, който вече се е окопитил след началния период на нападението на Хитлер, поставя като условие sine qua non признаване на границите, такива каквито са в навечерието на германското нападение (22 юни 1941г.) той иска това да бъде формулирано в отделен протокол към бъдещия съюзен договор. 

Идън отхвърля съветското предложение, тъй като не е упълномощен да преговаря по териториалните въпроси, които по схващането на съюзниците следва да бъдат разрешение след войната, от договорите за мир. Но във всички последвали преговори Сталин е непреклонен и общите принципи, осветени с Атлантическия пакт, остават, уви, мъртва буква. 

Необходимостите на войната взимат връх.

Днес, когато се говори за подялбата на Европа и Ялта, се забравя, че истинското разделение на зоните на влияние предшества Ялтенското споразумение: прочутото листче с процентите на влияние в източноевропейските страни, което си разменят Чърчил и Сталин (парафирано от последния), датира от срещата в Москва на 9 октомври 1944г. 

Други концесии Чърчил и Рузвелт правят още предната година, и то - по отношение на трите балтийски държави, към чиято участ те са особено чувствителни.

 Истината е, че за западните съюзници принципите за един мир без териториални придобивки остава валиден, но те са безсилни да го приложат спрямо най-важния си съюзник, какъвто е Сталин със своята армия.

След посещението си в Москва Идън заминава за Вашингтон и излага на Рузвелт точка по точка неограничените претенции на Сталин: балтийските държави, границите на Полша, присъединяването на Бесарабия и пр. 

Рузвелт изглежда склонен на концесии по въпросите, интересуващи Съветския съюз, обаче по отношение на Чехословакия, Румъния, България, Турция и Гърция заключението на Рузвелт и Идън е: никакви проблеми по границите на тези държави.

За да се върна на Парижката конференция: ясно е, че никой не мисли да повдига въпроса за Добруджа - нито съюзническите делегации, още по-малко Румъния, която, като победена страна, не може да предявява каквито и да било искания. 

България няма нужда нито от „комунистите”, както се казва в статията на в. „Дума”, нито от съветската делегация. 

Добруджанският въпрос е разрешен окончателно много по-рано.

Иначе стои въпросът по другите две точки: признаването на България за „съвоюваща държава” на страната на съюзниците против Германия и гръцкото искане за „стратегически корекции” на границата и с България.

И по двата пункта съветският делегат Андрей Вишински действително произнася дълга и пламенна реч пред пленарни заседания на конференцията, чиито участници имат за пръв път случай да се запознаят с болшевишкия дипломатически жаргон. 

Вишински взима отново позата си на прокурор на показните процеси от тридесетте година, нарича водачите на България (с която Съветският съюз поддържа редовни дипломатически отношения през цялата война): 

„престъпната шайка на Сакскобурготската династия, агентура на германския фашистки империализъм, утвърдила се на българския престол…” 

„Българският народ, народ славянски, бе хвърлен в борбата против своите славянски братя” (?!), твърди заместник-министърът на външните работи на Съветския съюз и т.н. 

Тука личи отново каква пропаст дели оповестените с Атлантическия пакт принципи, които произтичат от великите източници на Декларацията за човешките права, Американската конституция, 14 точки на Уилсън през Първата световна война и пр., и приложението им, което е подчинено на стратегическите изисквания на момента и волята на един от съюзниците.

Спрямо гръцкото искане, което ни интересува най-много, явно, че решенията за запазване границите отпреди войната са потвърдени. 

Болшинството от държавите, участвали в изготвянето на договора (това са освен четирите главни съюзници също и Австралия, Чехословакия, Белорусия, Гърция, Индия, Нова Зеландия, Украйна, Южноафриканския съюз и Югославия, избрани между държавите в положението на война с България), правят единствена концесия на Гърция: те не гласуват предложението, а се въздържат при вота и то не се приема.  

Възгласите на Вишински и декларацията на Молотов не постигат резултат.

Ако е необходимо, има още едно доказателство в този смисъл: Унгария, както и Румъния се намират в много по-лошо положение от България, тъй като не само са подписали Тристранния пакт, но участват най-активно във войната против СССР.

 Въпреки това техните граници остават непроменени като българските.

Ще спомена с две думи пагубната „Отечествена война”, обявена от комунистическото управление след 9 септември. 

Това беше един напълно необмислен жест, без никакъв шанс за успех, тъй като войната е обявена, след като германците са в пълно отстъпление по всички фронтове и са вече напуснали България. 

Предвождана от кавалерийския генерал Вл. Стойчев, наричан още преди това, но безобидно, „Конникът без глава”, по едноименния роман на Майн Рид, любимо четиво на всички гимназисти от миналите поколения, армията достига по петите на отстъпващите германци чак до Клагенфурт в Австрия. 

Там те са посрещнати с изненада от американците, които навярно за пръв път чуват за България и научават в добавка, че тя се бие като нейна съюзница. 

Уви, изглежда че броят на дадените жертви е огромен: над 30 000 убити и ранени! 

Да се надяваме, че както в други случаи, комунистическите цифрови данни са крайно преувеличени.

В резюме: на Парижката конференция България се намира, наново наред с другите победени, в положение на безгласен зрител и няма даже най-скромната възможност да представи самостоятелно защитата на своята кауза.

 Напротив, тя трябваше да влошава положението си с чудовищните обвинения против династията и управлението, забравяйки, че това винаги остава като черно петно върху нацията и паметта на международното обществено мнение, което не прави разлика между народа и неговите управници. Но признава, че положението ни на конференцията щеше да бъде тежко, какъвто и да беше нейният състав: настроението, създадено от престъпленията на Хитлер и неговия ефимерен 1000-годишен Райх, беше тъй вражеско неприязнено, че България, смятана за негов съюзник, нямаше да може да разчита на никаква милост, нито на елементарна обективност.

Що се отнася до съветската защита, тя е в най-добрия случай безрезултатна относно предварително установените решения. 

По времето на конференцията тя можеше да изглежда като единствената надежда и много от хората, които мислят така, са били искрени при съществуващата тогава атмосфера на преклонение пред СССР и всичко, което иде от Москва. 

Но не трябва да се забравя, че в 1946-1947 година от края на войната бяха изминали вече две години, че Рузвелт не беше между живите и че Труман има спрямо Сталин напълно противоположно отношение, след като е констатирал решителността му да подчини на волята си цяла Средна и Източна Европа и да разпростре комунизма навсякъде, където е възможно. 

В действителност намираме се вече в началото на студената война. Сам Сталин, казва много по-рано на Идън: 

„Аз мислех, че Атлантическият пакт е насочен против ония, които искат да наложат господството си над света, но днес изглежда, че той е насочен против СССР.” 

 Тия думи изглеждат пророчески, но истината е друга: не е Атлантическият пакт, който се е променил; в 1945 година Сталин е именно тоя, който иска да наложи господството на комунизма.

Една последна дума за съветското застъпничество в полза на България. 

В момента на Парижката конференция Гърция е окончателно включена в английската зона, именно по повод на Гърция е оповестена известната „Доктрина на Труман” за защита на държавите, застрашени от комунистическата опасност. 

Гръцко-българската граница е чертата, която разделя Гърция от най-верния съветския сателит в комунизирания Балкански полуостров. 

Съмнявам се, че има човек, даже комунист, който да вярва, че Сталин ще се намеси да брани българските интереси само от любов към братския славянски народ. 

Границата, която Съветският съюз защитава на Парижката конференция, е неговата собствена граница в започналата студена война.

Втора част : Личности, събития и факти

Изложих своето схващане върху известната теза на комунистическата пропаганда, според която на Парижката конференция България успяла да запази своите предвоенни граници, благодарение на усилията на комунистите, главно - на защитата на Съветския съюз. 

Вярно е, че навремето това впечатление съществуваше у някои членове на българската делегации, както и у чужди журналисти, незапознати с дългата серия конференции, преговори и драматични разногласия между тримата главни съюзници, през крайния период на войната, когато разгромът на Третия райх беше станал очевиден.

 В момента на мирната конференция проблемът за бъдещето на Германия беше още висящ, но териториалните въпроси на нейните бивши съюзници бяха вече многократно разисквани и общите разрешения, уви, вече установени между западните съюзници на Съветския съюз.

Сега искам да припомня далечната епоха на ранните следвоенни години, от която ме дели вече половин столетие. 

Превратът на 9 септември 1944 година ме завари на служба в българската легация в Берн, където пълномощен министър беше Георги Кьосеиванов. 

Към края на годината бе проведена голяма чистка и размествания в Министерството на външните работи. Кьосеиванов беше уволнен начело на списъка, замести го временно легационния съветник д-р Мильо Милев, а аз бях изпратен да открия отново легацията в Париж, тъй като през войната всички дипломатически мисии във Франция бяха акредитирани към новата „Френска държава” на маршал Петен и преместени във Виши. 


По изключение България можа да запази представителството си под формата на Генерално консулство.

 В момента на пристигането ми генералният консул Христо Шишманов беше вече преместен в Женева. 

В Париж заварих само легационния секретар Тодор Шипков, канцлера Бончо Димитров и двама души помощен персонал. 

Скоро пристигна, също от Швейцария, току-що завършилият право Борис Наследников, назначен за аташе по печата. В този състав легацията остана повече от една година, до пристигането на пълномощния министър генерал Иван Маринов, който като седемдневен министър на войната (2 - 4 септември) беше извършил военната подготовка на преврата. 

Той познаваше вече Париж, където е бил военно аташе през тридесетте години.

Времето, което прекарах като управляващ легацията, беше изпълнено особено в началния период с напрегнати моменти: германската армия не беше още напълно разгромена и можа даже да предприеме известната контра-офанзива на маршал фон Рундщедт в североизточната област на Ардените. 

В легацията ме очакваше фолклорна изненада, характерна за епохата: в две помещения на паспортната служба намерих импровизиран комитет на съпротива (!?), който държеше постоянно вдигнати пред задния вход българското и френското знаме.

Назначението ми беше временно: тръгвайки от Берн, аз считах, че няма да трае повече от 6-7 месеца, и че се дължи на изключителните обстоятелства, които страната ни изживяваше.

 На първо място беше невъзможността да се замине за чужбина, даже с дипломатически паспорти, без разрешение от съюзническата контролна комисия, в която веднага беше взел връх съветският представител. 

Затрудненият от тези обстоятелства избор е паднал върху мене, може би и поради това, че министърът на външните работи Петко Стайнов ме познаваше от 1934 година, когато бяха служил при него в Парижката легация, знаеше, че познавам добре Франция и че говорех френски от ученическите си години. Известни бяха и голямото ми франкофилство, на неприязнеността ми към нацистка Германия.

Решението ми да не се връщам в България датираше отдавна. То се утвърди през март 1944, когато адмирал Хорти се опита да скъса с Германия, и Унгария бе окупирана от войските на Вермахта. Подобна опасност съществуваше и за България, която вече търсеше пътища за излизане от Оста. 

При всяко положение в Швейцария всички знаехме, че за България ще настъпят тежки времена и нови изпитания на победена страна.

 Никой обаче, дори не и самият Кьосеиванов, известен със своята политическа проницателност, не можеше да предвиди, че е възможно цяла Средна и Източна Европа да попадне по съветско владичество. 

Оставането на Запад беше единственият изход, поне през първите следвоенни години, за които беше сигурно, че ще бъдат изпълнени с изпитания и неизвестности. 

Назначението в Париж дойде да отложи началото на емиграцията ми за известен период, който се оказа по-дълъг поради твърде трудното нормализиране на положението и отлагането на конференцията на мира.

Не е излишно да припомня накратко какво беше в Париж положението в навечерието на мирната конференция, по-специално - през едногодишния период, преди да бъде открита на 27 юли 1946г.

През февруари пристигна пълномощният министър генерал Маринов, но още преди това бяха станали известни главните линии и целите на софийския режим с оглед на конференцията. Във  френската столица, с която България възстанови бързо връзките си, правителството искаше да потърси контакти със западните съюзници. 

В схващанията на българските комунисти (излишно ми се струва да споменавам фикцията на съвсем илюзорното управление на Отечествения фронт), това се ограничаваше до Съединените щати. От Франция те не се интересуваха ни най-малко; тя им се струваше една, загубила всяко международно значение, държава. 

Ще приведа един пример: 

В българската делегация, която пристигна по-късно, участваше бившият главен секретар на вътрешното министерство Асен Георгиев (екзекутиран по-късно като американски шпионин). 

Той изрази пред мене това схващане в най-категорична форма. Имайки предвид моето франкофилство, той ми каза, с известно снизхождение за наивността ми: 

„Вие се лъжете много!Само след няколко години Югославия ще бъде една държава с много по-голямо международно значение, отколкото Франция.” 

В момента помислих, че уважавайки само силата, българските комунисти съсредоточават усилията си върху американците.

 Много по-късно разбрах, че това отрицателно отношение спрямо Франция е водело началото си от Сталин.

 През военните години, когато започват конференциите между тримата главни съюзници, всеки път, когато американците или англичаните предложат да се запази възможността за участие на Франция в организирането на следвоенна Европа, Сталин се противопоставя или възразява, пренебрежително, че французите не го заслужават, че не са се били, или - че им е липсвал кураж. Такава е реакцията и след освобождаването на Франция, в което активно участват дивизиите на генералите Льоклер и де Латр дьо Тасини.

Това отрицателно съветско становище създаде на Франция трудности и по повод на конференцията. Съгласно едно решение на Съвета на четиримата външни министри всяка от победените държави от германския лагер трябваше да подпише своя мирен договор с държавите, с които  е сключила примирието, плюс известен брой от Съюзените сили, с които е била в положение на война.

 Такъв не беше случаят на Франция спрямо Германия. Вземайки повод от това решение, Молотов направи опит да оспори правото на Франция да подпише мирните договори с германските съюзници, включително и с България.

Разбира се, този стремеж на софийския режим към установяване на контакти със западните съюзници не беше реално, естествено желание България да се върне отново в лоното на широката международна общност, както беше случаят в миналото, след Първата световна война. 

Българските комунисти отдавна бяха заложили всичко на Съветския съюз и истинската им подбуда беше да постигнат временно подобрение на отношенията с Америка, за да получат, ако е възможно, по-благоприятно третиране на България и по-добри условия на мирния договор.

 В тази начална фаза на комунистическата власт българската политика бе опростена до крайна степен. 

Истината беше, че такава въобще нямаше, българските комунисти бяха възприели, даже без особен натиск от страна на Москва, становището, че държавите от Съветския лагер нямат собствена външна политика, техните цели са тия на световното работническо движение, възглавявано от Съветския съюз, според жаргона на епохата. Много по-късно, по времето на Хрушчов, им се разреши известна инициатива във външнополитическото поле.

В 1946 година целта е преди сключването на договор на България да се даде образ на демократическа държава. На това противоречеше  категорично масовото избиване на близо 2500 души жертви под претекст на процеси пред „народни съдилища”, без прецедент в никой друг сателит на СССР. 

Куриозното беше, че известна аналогия можеше да се открие във Франция, с процесите против неколцина от главните колаборанти начело с маршал Петен и ексцесиите, които последваха Освобождението. 

През първите седмици бесни тълпи извършиха многобройни убийства, насилия и унизителни процесии на колаборанти, между които внушителен процент жени, както винаги при изблиците на „народния гняв”, без да бъде установена вината на жертвите. 

За Франция обяснението е ясно: средният французин компенсираше така своето унижение от бързото военно поражение и състоянието си на окупиран народ, което произвежда винаги отрицателни остатъци. 

Оттук идеше тенденцията да се търсят колаборанти и да се оправдават всякакви ексцесии, като българските, под претекста на „антифашистки санкции”. 

Това допринасяше за успокояването на съвестта на французите и обясняваше защо „най-интелигентният народ на света” (Наполеон Бонапарт) си затваряше очите пред съветската действителност: дълги години френската - по-право парижката лява интелигенция, упорито отричаше съществуването на лагерите в СССР, учредени от Ленин в 1919. 

Същият фройдистки комплекс на виновност е в основата на патологичното преклонение пред Сталин, пред Съветския съюз („тази голяма заря от Изток”) и оттук пред комунизма въобще. 

Уверенията, разпространявани от софийската пропаганда, че фашизмът в България предшества не само нацизма, но и похода на Мусолини към Рим, намираше добър отзвук в един момент, когато в правителство на ген. Де Гол имаше петима комунисти начело с Морис Торез, току-що завърнал се от Москва, където беше прекарал войната. Като някои други…

Възможностите на софийския режим за установяване на контакти с Америка, на която България беше обявила война, бяха крайно ограничени. 

Големи надежди бяха възложени на Ангел Куюмджийски, български банкер, който беше напуснал България преди влизането на германските войски и беше получил ранг на полковник в американските войски за дейността си през войната в разузнаването. 

Но това се изясни по-късно, защото по онова време никой не мислеше веднага и автоматически за тайните служби от рода на СИА(ЦРУ). 

Аз считах, че той е мобилизиран като познавач на нашите проблеми, говорещ български, и пр., защото такъв беше случаят и с много германски емигранти, мобилизирани в най-различни учреждения в американската окупационна зона в Германия.

Господин Куюмджийски веднага взе инициативата да ме посети в легацията, безкрайно любезен и всякога готов да ме покани в бара на един от най-луксозните парижки хотели, в който живееше, „Крийон”, на площад „Конкорд” и в непосредствено съседство с американското посолство. 

Той беше оставил в България внушително имущество от всякакъв вид, недвижими имоти и банкови авоари, и бързаше да си ги възстанови, тъй като познаваше положението и знаеше, че веднага щом се сключи мирният договор, всичко ще бъде безпощадно национализирано. 

Своята цел той преследваше направо с комунистическото правителство, чрез френските дипломатически канали в София, но разбира се, искаше да има и скромното съдействие на българската легация. 

В тази първа фаза, струва ми се, за него най-важното беше да си върне авоарите и нямах идеята, че политическият му интерес към България иде на второ място.

Както всеки друг, с когото бяха разговарял повече от половин час, Куюмджийски знаеше, че съм решил да остана във Франция и че считам заемания от мене пост за кратковременен. 

Не бях учуден, че любезностите на Куюмджийски бяха прекъснати отведнъж и окончателно, веднага щом пристигна многобройната български делегация за мирната конференция. 

Те се прехвърлиха върху нея и по-специално - върху Асен Георгиев, за когото имаха фатални последици: завербуван по-късно от него, той бе екзекутиран в 1963 година, след един процес от редките, които не бяха инсценирани съдебни пародии, а имаха основание.

 Трябва да отбележа, че това не беше във връзка с взиманията на Куюмджийски, които бяха отдавна уредени мигновено, все поради опортюнистична жажда на софийския режим да има някакви връзки със Съединените щати, с оглед на мирния договор.

С това се обяснява забавянето на някои крути мерки и сравнително човешкото отношение спрямо царица Йоанна и царските деца - за които от американска страна бе поискано уверение, че няма да им се случи нищо лошо и че ще бъдат третирани хуманно. 

За тази американска постъпка навремето беше докладвал на Министерството на външните работи в Париж тогавашният пълномощен министър в София Жак-Емил Парис.

Българската делегация пристигна към края на юли 1946 и беше настанена в хотела на гарата Д’Орсе, на левия бряг на Сена, срещу двореца Лувър. Хотелът беше от среден разряд, но повечето големи хотели бяха преминали през войната под германска реквизиция и след това бяха заети от американските военни представители. 

Всички бяха препълнени от многобройните делегати на 21 участващи държави: сто души за американската делегация, 90 - за съветската, към която се прибавяха казионните делегации на Белорусия и Украйна. Днес хотелът, както и самата гара, са преобразувани в известния едноименен музей за модерна живопис.

В делегацията, предвождана от Васил Коларов, и ръководена от него, комунистическите представители играеха съществената роля, лично той осъществяваше постоянни контакт със съветските представители Андрей Вишински и Молотов, който не  винаги беше в Париж. 

Освен постоянния състав на българската делегация от София пристигнаха за по-кратки престои по-видни представители на комунистическата партия: Цола Драгойчева, в началото и Трайчо Костов, в крайната фаза - за подписването. 

В постоянното ядро, което остана през целия период (от юли 1946 до февруари 1947г.), влизаха още двама комунисти: министърът на финансите Иван Стефанов и по-малко известният Григоров, емигрант от Съединените щати, полезен с познанието си за Америка. 

Той и Стефанов, един културен човек, завършил във Франция и женен за французойка, влизаха в категорията партийци, към които в Съветския съюз Сталин хранеше типично недоверие, както към всички, които бяха живели на Запад. 

В България съдбата им не се оказа по-добра. Иван Стефанов бе включен в процеса против Трайчо Костов и по чудо успя да се спаси, с присъда на доживотен затвор. 

Научил, че възнамерявам да остана във Франция, той ме убеждаваше, че не рискувам нищо връщайки се, че Министерството имало нужда от хора като мене, които знаят езици и пр. 

Той очевидно мислеше това искрено, както и не е предполагаше каква ще бъде собствената му участ. Григоров също не отиде много далеч в партийната си кариера.

За да се поддържа фикцията на коалиционно управление на Отечествения фронт, делегацията включваше представители от всички партии, които го съставляваха: от „Звено” - министър-председателя Кимон Георгиев и Георги Кулишев, министър на външните работи, земеделците бяха представени от Александър Оббов, дългогодишен емигрант в Париж, пръв съратник на Никола Петков. 

Знаех го от времето на първата ми служба в парижката легация в началото на тридесетте години, тъй като земеделските емигранти бяха особено активни в пропагандата против режима в България и уреждаха немалко инициативи против него, но не го познавах лично.

Толкова по-странен беше случаят, който искам да разкажа - не заради себе си, а защото ми се струва характерен за Оббов като човек.

Цялата делегация живееше в хотел Д’Орсе и се хранеше в обширния ресторант на партера. 

В един от първите дни Александър Оббов се приближи към мен и ми каза: „Вие сте синът на Христо Силянов? Познавах баща Ви…”, и добави: „Аз съм болен, имам диабет, трябва да ям внимателно. Ела да отидем в някой друг ресторант.” 

Без да се учудвам от предложението, нито от това, че ми говореше от време на време на „ти”, по български, поведох го към хотел „Бристол”, където живеех, след като напуснах легационната резиденция. 

Поръчахме някакво диетично ядене и много скоро г-н Оббов ми каза без всякакъв увод:

 „Силянов, след конференцията навярно ще Ви преместят в България. Не правете грешката да се върнете - там няма да има място за Вас. Вие познавате Париж, все ще се уредите някак.”  

Крайно изненадан, побързах да го уверя, че решението ми отдавна е взето и че нямам намерение да се връщам. 

Може би, отгатвайки моето учудване, той продължи: 

„Нашето е друго. Ние сме се борили двадесет години да видим края на този режим, мястото ни е там.” 

И добави: „Ще изпием до дъно горчивата чаша.”

Трябва да призная, че бях изумен. Оббов не ме познаваше, в делегацията и всред новия легационен персонал интригите и клюките бяха в ход, както е нормално в такива времена. 

Оббов можеше да се опасява, че ще предам думите му: „Горчивата чаша” звучеше странно, когато изложенията на делегацията бяха изпълнени със сияйното бъдеще на нова България. 

Дали той е знаел вече какво очаква Никола Петков и земеделците? Във всеки случай, неговото доверие и добрата му воля ми направиха дълбоко впечатление. 

При това, баща ми, без да бъде типичен партизанин, все пак беше депутат от Сговора на Александър Цанков в продължение на осем години, така че мъчно Оббов можеше да предполага у мен благосклонни чувства към земеделците. 

Жестът му показваше безспорно благородство на характера, може би също независимост и кураж, събрани през дългото му емигрантство.

Като представител на радикалната партия, за кратко време дойде и Пенчо Костурков, син на основателя на партията - Стоян Костурков. 

При всички тия чести посещения се използваше един правителствен самолет от предвоенната едва начеваща въздухоплавателна  линия. 

Пилотиран беше от един полковник, когото си спомням смътно, но от него ненадейно добих конкретна представа за дълбоките промени, настъпили в схващанията. 

При едно пътуване пристигна друг пилот и на въпроса на какво се дължи промяната, спокойно отговори: 

„Полковникът остана този път в София, защото минава матура.” 

Този халюциниращ отговор беше приет като нещо нормално и учуди само мене: че пилот на въздушната линия, при това полковник, държи матура! Предполагам, че чинът му е бил от партизанските войски, но все пак…

Освен от политическите представители в делегацията имаше експерти и секретарски персонал от млади кариерни дипломати, но нито един комунист.

 Между младите бяха Станчо Джумалиев, Кирил Маричков, Дори Тодор Нейков, син на Петър Нейков - един от най-фините и интелигентни наши дипломати, когото Петко Стайнов беше възстановил на служба и натоварил с подготовката на конференцията още в София начело на една комисия от най-компетентните хора в Министерството на външните работи.

 За него това беше коронясването на кариерата му, изпълнена с дълги прекъсвания. 

В основата на това бяха неговите близки връзки със Стамболийски, който бе беше назначил на първия му пост на пълномощен министър във Варшава. 

За нещастие, кариерата на Нейков беше прекъсната, мисля, преди да започне, от деветоюнския преврат. 

Потомък на браилски патриоти (внук на брата на д-р Георги Атанасович от Свищов – б.м. Л.Т.), той говореше френски като майчин език, гръцки, румънски и английски, имаше обширна обща и литературна култура, твърде неочаквано - предвид на безупречната му европейска изисканост - в младите си години той е бил между първите сътрудници на списанието „Българан”, един от създателите на което беше баща ми Христо Силянов.

В делегацията всички го тачеха едновременно за дипломатическата му практика и финес, с талантливо перо той редактираше статии и изложения по българските въпроси за френския печат, но те не бяха почти никога публикувани, тъй като отношението към България беше, общо взето, неприязнено. 

Ще спомена още юридическия съветник на делегацията, един талантлив млад юрист, Ангелов, баща на днешния български посланик в Париж. Много скоро стана ясно, че главните трудности за българската делегация ще дойдат от страна на Гърция. 

В действителност такива нямаше и не би трябвало да има, тъй като в стремежа си да представят България като фашистка страна, комунистите и съветските им покровители се надпреварваха да изтъкват злосторната роля на българската власт в гръцка територия през войната, без да се безпокоят от това, че засилват гръцките аргументи за репарационни плащания.

 Все пак делегацията не пропусна да повдигне въпроса за свободния излаз на България на Егейско море, гарантиран от Ньойския договор, даже след катастрофалната за България Първа общоевропейска война. 

Разбира се, каквото и да беше българското правителство в момента, не съществуваше нито един шанс на сто нашата справедлива ревендикация да бъде взета под внимание. Гърците се опитаха да представят като маневра на България, целяща да компенсира гръцките териториални ревендикации. 

Но правилно беше, от друга страна, че тя бе повдигната, тъй като неправдите, наложени от победителите, трябва да бъдат припомняни пред всеки международен форум. За това няма давност. 

С риска да заслужа упрека, че се позовавам все на безполезни истини от миналото, ще припомня, че злощастната за нас конференция в Ньойи в 1919г. - но те са всички такива - също нямаше в своя обсег проблема за Македония, която вече бяхме загубили в 1913 година. 

Въпреки това делегацията, председателствана от Теодор Теодоров, представи обширен меморандум за най-важния териториален въпрос на българската нация от Освобождението насам. 

Но в Париж, в 1946-1947 година той беше последната грижа на делегацията, която го считаше разрешен в рамките на вечната дружба с братска Югославия.

 Нейният край не закъсня, тя завърши в 1948 година с изключването на Тито от Коминтерна.

Гръцкото искане за „стратегически корекции” на границата

Колкото и да беше абсурдно, нереалистично и лишено от шансове да бъде прието гръцкото искане за „стратегически корекции” на българската южна граница, то стана постоянна грижа на българската делегация, която трябваше да реагира не само на официалните изложения, представяни на конференцията, но и на всички клевети, обвинения и интриги в антибългарската кампания на гърците. 


Както това наблюдаваме и днес - по повод на въпроса за признаването на Македония и нейното име, гръцката делегация използва обширните международни връзки, с които разполагаше, за разлика от нас. 

Искам да се спра на един инцидент, който се оказа фатален за пълномощния министър, генерал Маринов, и тури край на едва започналата му дипломатическа кариера. 

Припомням го, въпреки анекдотичния му характер, защото показа докъде стигнаха гръцките маневри. 

В качеството си на пълномощен министър генерал Маринов автоматически бе включен в българската делегация със съответен ранг.

 Много скоро гърците, които търсеха всякакви претексти срещу България, бяха установили, че Маринов е бил през войната дивизионен командир в окупираната част от Гръцка Македония и Тракия и един ден научихме, че гръцкият пръв делегат е поискал да бъде вписан в списъка на военнопрестъпниците, за да бъде заведено съдебно следствие против него. 

При това, съществуваха два такива списъка, отговарящи на две различни категории военнопрестъпници: първият включваше искания на отделни правителства на окупирани през време на войната държави от силите на Тристранния пакт, за престъпления, засягащи съответната държава. 

Но имаше и друга, международна листа, за по-тежки престъпления, за които наказанието на авторите им се считаше от интерес за всички държави - жертви на нацизма. Гръцкото искане беше генерал Маринов да бъде вписан в тази международна листа.

Гръцката постъпка разтревожи доста нашия пълномощен министър, но той очакваше, че ще успее да уреди положението, тъй като тя постави в деликатно положение и френското външно министерство.

 То щеше да се намери в много неудобна ситуация, ако гърците постигнеха целта си, защото щеше да се окаже, че Франция е дала агреман за един пълномощен министър, който е бил военнопрестъпник. 

Поради извънредната сериозност на тази евентуалност Маринов се надяваше, че самото френско министерство ще направи всичко възможно, за да избегне подобно бламиране.

В началната фаза на инцидента Маринов се държеше твърде самоуверено. По негово настояване, използвайки връзките, които имах с външното министерство от времето, когато бях управляващ легацията, аз предадох два пъти неговите обяснения - не, разбира се, с доста странната му аргументация: 

„Кажи им, че това е скандал. Не знаят ли, че под мое командване бяха ранени и убити тридесет хиляди български войници във войната, която обявихме на Германия!”.

 Подобна формулировка, ако можеше да бъде допустима от страна на един генерал, е, разбира се, напълно неподходяща при една дипломатическа постъпка. 

Сам аз бях шокиран от идеята, че един човек, бил той и военен, може да счита за достойнство, че десетки хиляди души са станали жертва „под негово командване”. 

Единственото, което можеше да се твърди, с пълно право беше, че гръцката постъпка е прекомерна и че целеше само да постави в лоша светлина България.

От самото начало обаче беше ясно, че положението на Маринов беше по-тежко, отколкото му се струваше. 

Постепенно пролича растящото смущение на външното министерство.

 Директорът на отдела за Европа Франсоа Куле ми подсказваше, че не трябва да се изключва риска гръцката постъпка да бъде приета и че може би генерал Маринов трябва да вземе това под внимание, да си размисли и т.н. 

Това положение трая известно време, докато дойде нова изненада.

Един ден г-н Куле ме покани по телефона да го посетя спешно: 

„Имам много лоша новина за господин Маринов - ми каза той веднага. Представете си, че гръцката делегация е открила нещо немислимо: генерал Маринов фигурирал в някакъв списък на нарушителите на хагските военни конвенции от… Първата общоевропейска война!” 

В момента останах смаян, това ми се стори действително невероятно, някаква нова гръцка интрига. 

Трябваше обаче да приема фактите: през Първата война генерал Маринов като млад офицер участвал в някакво въздушно нападение, при условия, забранени от Хагската конвенция в онази далечна епоха, когато въздушните бомбардировки са още новост във военното изкуство.

Гърците представили документ, в който Маринов фигурирал с името си и описание на бомбардировката. 

„Аз не мога да препоръчам нищо на господин Маринов, ми каза на сбогуване господин Куле. Но струва ми се, че положението му в делегацията ще стане много трудно… Толкова повече, че гърците навярно няма да се поколебаят да изнесат случая в печата.”

Спомням си, че на връщане към легацията спрях в голямото кафене „Фукетс”, на Елисейските полета, да размисля малко върху формата, в която да предам на генерал Маринов тази вест. 

Трябва да кажа искрено, че ако фактите са били достоверни, гръцката постъпка остава една подла маневра с единствената цел да злепостави България въобще. 

Историята за тези бомбардировки от Първата война беше без абсолютно всяко значение, но при тогавашната атмосфера тя навярно щеше да постигне целта си. 

Съвсем очевидно е, че не можеше да става дума за някаква вина на генерал Маринов за въздушна атака отпреди 30 години. Но навремето целият комплекс на проблема за военнопрестъпниците имаше голям отзвук и последиците на гръцката интрига бяха непредвидими.

Сега генерал Маринов загуби своята самоувереност, стана мълчалив и очевидно се замисли сериозно за някакъв изход. 

На пръв поглед онова, което направи, изглежда доста… недипломатично, но трябва да се признае, че съществуваха много малко възможности за някакво елегантно разрешение. 

Неочаквано един ден научихме, че генерал Маринов е отпътувал за София. 

Той не си беше взел сбогом с никого от легационния персонал, мисля, че не беше уведомил френското министерство, че заминава окончателно, и предполагам, че се е ограничил да тури в течение само Васил Коларов.

В заключение на това дълго изложение можеше да се очаква един анализ на българския мирен договор, подписан на 10 февруари 1947г., наред с тия на другите съюзници на Германия: Италия, Унгария, Румъния и Финландия. 

Що се отнася до България, въпреки перипетиите на гръцкото искане за корекция на границата и наложените на нашата страна тежки репарации, договорът възстанови България и предишните и граници, включително придобивката на Южна Добруджа по Крайовския договор.

 От друга страна, България не взе никакво участие в активни операции през целия военен период, като се изключи присъствието на българския окупационен корпус в Македония и Тракия. 

При това положение въпросът се слага дали е уместно по повод на мирния договор след Втората световна война да се говори за „трета национална катастрофа”, както това се преповтаря систематически и до днес.

 Отговорът е двояк. България изживя една трета катастрофа с много по-тежки последици, отколкото предишната. Но тя не произтича нито от политиката на България, нито от военно поражение, още по-малко - от несправедлив мирен договор.

 Катастрофата е реална, но тя се дължи на една-единствена причина: окупирането на цяла Средна и Източна Европа от съветските армии и насилственото въдворяване на комунистически режими във всички тия страни, независимо от това дали те са били жертва на хитлеризма (Чехословакия и Полша), членки на Тристранния пакт (всички останали), участвали или не във войната против Русия. Жертвите на Третия райх или неговите съюзници бяха еднакво безмилостно превърнати в сателитни държави на съветската империя.

Един анализ на българския договор не представлява същия интерес, какъвто и до днес събуждат предишните: Букурещкият (1913), Ньойският (1919) и по-далеч и в миналото - Берлинският (1878). 
Той няма нищо общо с гибелната съдба на България и на всички ония, които говорят за „трета национална катастрофа” и упорстват в обвиненията си за германофилството на България и подписването на Тристранния пакт, със същото постоянство трябва да се сочи примерът на Чехословакия и Полша. 

Никоя от тях не беше влязла в съюз с Германия, Полша участва във войната против нея до последния момент, Чехословакия беше между двете войни най-образцовата парламентарна демокрация - под водачеството на Масарик и Бенеш нейната политика беше приятелски обърната към Москва, тя имаше силна социалдемократическа партия и никаква следа от фашистко движение, в един момент, когато такива никнеха из цяла Европа, с Мосли в Англия и двете френски национал социални партии, в униформи, копирани от германските. Това не попречи да бъде превърната в съветски сателит, както всички други, след монтирания от Москва преврат в 1948-а.

Вместо анализ на българския договор по-интересно е да се припомни как се гледаше на Парижката конференция през седеммесечния период, докато заседаваше в какво беше международното положение при нейното завършване. 

Нейната главна характеристика беше ограниченият и обект, който не включваше най-трудния следвоенен проблем.

 Освен договорът от Италия, който повдигаше териториални и колониални въпроси, дискусиите около другите държави - съюзници на Германия, не събуждаха много жив интерес. 

Далеч по-важният проблем за бъдещата уредба на Германия не се сложи в Париж поради непреодолимите различия между западните съюзници и Съветския съюз. 

Те забавиха дълго сключването на мира с Германия и завършиха с нейното разделяне на две държави, които бързо станаха неприятелски.

Би могло да се очаква, че подписването на петте второстепенни мирни договора ще бъде начална стъпка към нормализиране на положението и към общия мир, но стана тъкмо обратното; подписването на петте договора съвпадаше с оповестяването на доктрината на Труман за даване на помощ на страните, застрашени от пристъпите на съветския комунизъм. 

Конфликтите между западните съюзници и Москва доведоха до един тип война, непознат дотогава, който бе наречен „студена война”. 

Един американски наблюдател говори през тия дни за „обща мобилизация” между двата обособени лагера. По-късно авторът на най-обширната двутомна история на студената война, излязла във Франция, озаглави частта, посветена на Парижката конференция: „Пет договора на никакъв мир”. Тази глава е съвсем кратка, като че ли събитието не заслужава особено внимание. 

По време на подписването се забелязваше забележителният контраст с предишната конференция, която пак във Версай и тук, в парижките предградия, тури край на Първата война през есента на 1919г. 

Наистина скоро стана ясно, че Версайският договор не разреши трайно германския въпрос. Също така и първата световна организация „Обществото на народите в Женева не оправда възлаганите на него надежди за вечен мир. Но поне в деня на приключването и тия надежди озаряваха бъдещето на Европа и на човечеството.

Нищо подобно не се наблюдаваше в Париж през февруарските дни на 1947г. Безкрайните протакания, предизвикани от твърдото решение на Москва да се възползва от войната, за да разпространи мировото си владичество, създаваше атмосфера на разочарование и униние, песимизмът се засилваше след всяка конференция и среща на най-високо равнище.

Завръщайки се от Париж във Вашингтон, американският министър на външните работи бе принуден да признае, че конференцията е един неуспех. 

Трудностите не завършват с подписването на договора. Те трябва да бъдат ратифицирани и в промеждутъка положението се влошава особено - в България и Румъния, където се слага въпросът дали комунистическите режими в двете страни са изпълнили условията, поставени от Ялта за въвеждане на демократични режими чрез свободни избори. Отговорът не само е категорично отрицателен, но против насилията и терора на България въстава Труман и поставя под въпросителен самото ратифициране.

 Така за един период от малко повече от две години - от конференцията в Ялта и в края на войната до откриването на Парижката конференция, светът наблюдава един вид двоен рекорд: за най-късо се извършва най-дълбокият прелом на столетието. 

След разгрома на нацизма Западът се намира пред новия тоталитаризъм на довчерашния си съюзник във войната против Хитлер. Чърчил, който се връща обнадежден от Ялта, трябва да оповести своята историческа формула за спускането на „желязната завеса”, която ще раздели за близо половин столетие европейския континент.

Статията е публикувана във вестник „Век 21”, бр.4 и бр.5, 1994г.